Августин Господинов: „Животът ми е попфолк“

Кой не знае за Августин Господинов, кой не е чувал за него. Илиян Любомиров стана известен за първи път след създаването на онлайн платформата за поезия, „Letters of flesh“, а по-късно и с издаването на своята дебютна книга – „Нощта в действие“.

Към биографията, изпълнена с раждане на провокативни и определено многопластови стихотворения, името му се среща особено често в медиите след нашумелия казус с „Пайнер“.

Илиян Любомиров подаде сигнал за нарушени авторски права срещу музикалната компания. Става въпрос за песен на изпълнителя Илиян, в която според писателя са включени четири стиха, плод на неговия интелектуален труд.

Тъй като много се изговори и изписа около пикантните истории в живота на таланта, решихме да се срещнем с него и да поговорим както за авторското право, така и за важните неща от живота, за любовта, за литературата, за семейството и за секса.

И всичко това, пречупено през погледа на един мечтател.

Откриваме го в тихо заведение, четящ книга и, честно казано, изглежда точно така, както си го представяхме.

След като ни разказа открито, без цензура и с голяма доза хумор за себе си, решихме да го провокираме с нещото, с което е прочут – литературата.

Вижте искреното и лично интервю на Августин Господинов, в което ще откриете както несподелени досега подробности около делото с „Пайнер“, така и най-големите класики в романите и най-интересните истории от живота на Илиян Любомиров, точно преди да навърши четвърт век.

Кой е Августин Господинов?

Измислен герой е Августин Господинов. Моето свръх „Аз“. По-добрата ми половина. По-позьорската ми половина. Решил съм следващата книга, която ще издам, да се казва „Аз убих Августин Господинов“ или „Как умря Августин Господинов“. Не знам кой е. Той малко излезе извън моя контрол. Пое си свой собствен живот. Хубавото е, че той подписва текстовете, на мен ми се радват жените. Не е лош човек, според мен. Ние сме една двуглава ламя. Аз пия, него го боли главата. Добре е, живеем в хармония.

Кой преобладава от двамата?

Зависи пред какви хора сме. Пред жени го пускам него, защото е по-отракан. Той е влязъл в образ и много по-добре жонглира с клишетата. А иначе, пред близки хора съм си Илиян.

Какви са бъдещите планове на Августин Господинов?

Бъдещите творчески планове са да започна да се занимавам с писане във всеки един вариант, не само на поезия, но и на проза, сценарии, текстове на песни. Искам да навляза по-сериозно в писането като занаят и да започна да се издържам само с писане.

Колко е тънка границата между литературата и киното?

Не е много тънка, според мен. Аз досега не съм срещал филм, за който да се каже, че е по-добър от книгата, по която е направен. Имам няколко идеи сега да пиша сценарий за предавания и сериали. Това са неща на ранен етап, ще видим докъде ще се развие. Засега смятам да остана в България поне още няколко месеца. Смятам да се развивам тук. Продължаваме напред.

Кой е най-големият успех на Августин Господинов?

Сега като представяше книгата на Илиян Любомиров из страната и се прости с девствеността си. Нещо, с което много се гордея! Честито да му е! Благодаря! А най-големият успех на Илиян Любомиров? Че съм посадил 25 дървета и съм написал книга. Сега само трябва да направя две деца и може би ще трябва да вдигна къща. Кой е най-големият ми успех? Не знам... Може би, че правя това, което ми доставя удоволствие и доказвам, че могат да се случват нещата. В България много се шири мнението, че специално поезия не се купува, не се продава, не се издава, няма интерес към писането, не се чете. Всичките тези клишета са оправдания на неудачниците. Приел съм го като лична цел да докажа, че нещата могат да се случват. В момента, в който правиш това, в което си влагаш цялата енергия и желание.

Най-голямата гордост?

Аз едва ли ще завърша висше и много се гордея, че моите баби и дядовци се гордеят с мен. Въпреки, че ме подпитват: „Айде, бе, бабе! Виж на Данчето внукът... Магистратура вече, пък ти...“ Много се кефя, че карам семейството ми да се гордее. Аз затова се подписах Илиян Любомиров на книгата, а не като Августин. Това беше една от причините и за да не се бъркаме с Георги Господинов. Но това е много готино чувство. Семейството ми наистина много ме подкрепя и много се кефят на нещата, които правя. В момента нямат никаква идея, аджеба, какво, защо, как – застават до мен и се кефя, когато им оправдавам очакванията.

Шизофренна ли е любовта на Илиян Любомиров и Августин Господинов?

Да, двамата са влюбени един в друг. Обожават се денонощно. Многолика е любовта им на тия двамата. Така като говоря за „тия двамата“, все едно аз съм третият. Това е като анализ на Димитър Пенев на футболен мач. „Тия двамата, оня третия, Жоро Вратарчето“... Какво да ти кажа, аз съм много влюбчив човек и си намирам доста често нови лица на трепетите. Напоследък не пиша. Не съм писал от 2-3 месеца. Пълно ми е съзнанието и не е чисто, много неща имам на главата. Но сега, в момента, само чета и живея. Изстисквам соковете на живота... и жените.

Хубав ли е животът?

Много е хубав. Въпреки че в момента животът ми е попфолк. Аз съм човек на живота и съм се убедил, че щастието е въпрос на избор. Имал съм моменти в живота, в които съм бил по-минорен, но в момента съм решил, че „продължаваме напред, продължаваме напред“.

За България ли го правим?

Да! Много е хубав животът, наистина. Семейството и близките ми хора са живи и здрави, правя нещата, които обичам. Нямам от какво да се оплача. Надявам се сега от „Пайнер“ да не ми пратят мутри, които да ми счупят колената и всичко ще бъде прекрасно.

Спомена „Пайнер“, каква е твоята истина по този казус?

Истината е, че в България се е институционализирало мнението, че от тази индустрия могат да си вземат каквото искат откъдето си искат. Било то да се вдъхновяват или да черпят с пълни шепи, направо. Мен ме забавлява цялото това нещо, като цяло, защото когато някои тръгва да си защитава правата веднага се скача: „Ей, какъв си ти, бе, много си си повярвал. На какъв си се направил. Тук за три редчета...“ Аз 6 години живея в Германия и искам да се върна в България. Това е едно от условията. Аз затова съм отнесъл казуса към институциите, към Комисията по медии и култура, към Министерството на културата, защото искам да се убедя дали институциите, които тепърва ще защитават моите авторски интереси, могат да го правят, ако се върна в България. Искам да се върна в България. Искам да творя в България. Аз си говоря с хора по тази тема. Днес, например, продуцентът на едно от предаванията, в които бях, ми разказа как преди... 2005 – 2006 година са ѝ откраднали цяло предаване, заедно с имената, с всичко. Просто са сложили други водещи. Аз съм много чувствителен на тема авторски права от 2009-2010 година, защото в Германия се сблъсках за първи път с такова нещо. Краят на първи семестър трябваше да предам едни курсови работи. Аз имах тема, бях си намерил литература. Писах, тогава ми се счупи лаптопът, а трябваше да гоня крайни срокове. Дадох си доста зор. Предадох въпросния текст и бях забравил един пасаж от 4-5 изречения да го изведа като бележка под линия в цитат. За това нещо ме изправиха на Студентски съвет, като ако не бяха повярвали, че наистина не съм го направил умишлено, ме грозеше изключване от университета и забрана да уча същата специалност в Германия в рамките на три години. Свикнал съм на авторското право да се гледа като на нещо свещено. Защото това наистина е продукт на интелектуален труд. Никого не убеждавам, че това, което съм написал аз е поезия или каквото и да било. Това е много интересно, не съм го казвал досега. Ние им изпратихме писмо за досъдебно споразумение, те ни върнаха отговор, в който отказват такова, и е подписано от Митко Пайнера.... инж. Митко Димитров. В него се говори за Илиян Любомиров, който е „макар и млад, вече утвърден автор“. Това им беше официалното становище. В момента, в който им стана ясно, че това няма да мине, защото те си мислят, че тяхната дума е последна инстанция, започна едно сипване отгоре с цел да се дискредитира, да се обясни, че аз търся публично внимание и булевардна реклама. Когато трябваше да изпратят свой представител в едно предаване, не изпратиха. Бяха ми изпратили писмо, в което се казва, че заради това симулиране на скандал, търся изяви в уважавани медии. Абсурдното е, че във всички уважавани медии имам изяви доста преди това, а благодарение на този казус, името ми се появи в най-големите жълти издания. Това по какъв начин не е в мой плюс, искам да се разгранича от жанра, фирмата и индустрията. Не искам по никакъв начин името ми да се свързва с чалга. Начетох се на неща от типа на: „Да, то не е за хвалба, че чалгата ти краде текстовете“, „Щом чалгата ти го е „гепила“, значи си е за там“. Но те в момента, реално, си взимат каквото си харесат откъдето си го харесат. Не е като едно време – сръбска песен получава турски, български и гръцки вариант. Налага се да обяснявам, че на мен не ми липсва популярност и не търся реклама по този начин. Вече не искам да убеждавам никого в такива работи, всеки си има глава на раменете и може да си прецени такива работи. Искам да живея цивилизовано и да се уважава това, което правя. Аз си публикувам всички текстове умишлено във Facebook, за да може да се четат от максимално много хора, без да е обвързано с покупка на книга или каквото и да било. Не всеки има възможност. Моите текстове ги има във всякакви странички в социалните мрежи, къде подписани, къде не. Там не мога да кажа нищо. Но въпросното стихотворение от казуса с „Пайнер“ е публикувано в книга, обект на авторски права. Книгата е излязла 4 месеца преди песента на „Пайнер“. Авторката твърди, че е написала текста 2014 година, че има подобни мотиви в предишни свои песни и т. н. Но продуктът, клипът и песента са пуснати за първи път 2015 година. Това ще мине и замине, надявам се, институциите да вземат адекватно решение. Ние се поровихме доста за европейски решения по подобни казуси и всички практики са в наша полза. Надяваме се компетентните органи да вземат адекватно решение. Наистина не ми се влиза в съдебни спорове. Уви, системата е много тромава и коства много мерки, средства, време... В крайна сметка, ако се наложи ще мислим и този вариант. Те ни изпратиха писмо, че смятат да ни съдят за оронване на престижа на медията и текстописката. На хора, които римуват „Мразя те“ с „Обичам те“, уважението им е толкова, колкото да излеят върху теб максимално много „гняс“ – толкова. Голяма компания са, значително по-мощни са от издателската гилдия, която ме подкрепя. Не можем да се мерим с тях. Въпросът е на принципно ниво, не очаквам да взема дори един лев. Аз очаквам лека-полека да ограничават тези практики, ясно ми е, че не могат да спрат. Колкото повече хора се занимават с това, по-бързо ще се оправят нещата. Искам да живея тук, трябва да се оправям сам.

Трудно се развива човек в България, особено, ако твори изкуство?

Аз съм се убедил, че лесно няма. Няма значение какво и къде правиш. В Германия не е по-различно, въпреки, че Берлин е толкова „арт“ и „хип“. Въпрос е на това, да не спираш. Трябва да имаш някакъв талант и подходяща среда за развитие. Не мисля, че тук е по-трудно с изключение на това, че няма достатъчно подкрепа от страна на държавата за култура и изкуство. За сметка на това има страхотна underground култура в следствие именно на това, че не получава финансирания. В България има страхотни творци и артисти. Уви, има и много „артаджии“, защото в последно време е много модерно да си „арт“. Всеки пише по дума на ред, снима с фотоапарат, прави си страница, за да може зад името му да пише „Фотограф“. Това са нормални неща. Не гледам с лошо на това. Единствено времето отсява реално кое си струва и кое е било много шум за нищо. Аз в няколко конкурса съм участвал и съм печелил само в тези, в които има награда на публиката. Има ли награда на жури, нямам шанс, защото в момента е такава нагласата в тези среди. Аз не робувам на авторитети. Това е хубаво на Facebook, че дава възможност да се развиваш без да целуваш ръката, краката и някои други части на някого, за да те промотира, публикува. Всеки човек може да бъде медия. От една страна води до пренасищане, от друга страна е свобода. С оглед на това се радвам, че избрах тази платформа преди две години, защото ми дава възможността да казвам това, което ми е на сърце. Не трябва да се моля на редактори или редакторченца.

Горд ли си, че си Българин?

Да, но не по този начин, по който ходиш в чужбина с анцузи и се тупаш в гърдите с „Булгар, Булгар!“ Горд съм, защото познавам страхотни българи, защото тук има страшно много ежедневни чудеса. Можеш да живееш значително по-шарено с много по-цветни хора, от която и да е държава. Чувствам се горд като някой от нашите победи на щанги или фигурно пързаляне. През 1994 също се чувствах горд. С „Продължаваме напред“ (боят между Кубрат Пулев и Кличко) не се чувствах много горд, защото него го нокаутираха, мен ме боля цял ден главата. Типично по български гледахме мача. Аз, примерно, в Германия, понеже не мога да казвам „Р“ и произношението ми е типично френско. Много са учудени, когато разберат, че съм от България и ми казват: „Представяхме си ги по-други“. Какви? По метър и петдесет и космати чела? В интерес на истината никога не съм бил дискриминиран. Не гледам телевизия, за да не се чувствам горд, че съм българин, не слушам радио. Концентрирал съм се върху позитивните неща. Ето, днес, например, счупи ми се колата и не се налага да шофирам. Това ме предпазва от един потенциален стрес и отново мога да се радвам, че съм Българин. Според мен работата на всеки човек, който се занимава с изкуство е да си изостря сетивата така, че да си намира своите историйки.

Вярно ли е, че най-добрите истории могат да се намерят по баровете?

Хаха, да, и най-хубавите стихотворения се пишат върху салфетки. Аз не обичам барове, аз обичам кръчми. Там можеш да срещнеш хора наистина с минало. Хора, които като ги почерпиш едно-две питиета, на драго сърце ще си изтъргуват всичките истории, пълни и трупани с толкова много болка. Цялостно, където и да се сервира алкохол, по-лесно се обменят истории. Това е разковничето. Онзи ден бях на подрязване на лози в една изба около Мелник и беше страхотно. Имаше много вино, лаещи кебапчета... Всичко си беше както трябва. Местните ни се радваха много – „Еха, дошли са СОФИЯНЦИ!“... Ако знаеха какви селяни сме ние, нямаше да ни се радват толкова. Въпросът е, че бяхме като официална делегация. На местните им се полагаха по две кебапчета и едно кюфте, а на нас по три кебапчета и едно кюфте. И то със салатка зеле и моркови – Рай! И допълнително ни дадоха жълта лимонада – да отидеш да разкажеш, колко е хубаво там, за да дойдат и други. Аз веднага издебнах и се отскубнах от нашата китна, софийска групичка и отидох при местните хора с анцузи и те ми напълниха душата!. Имаше един дядо – разбойник, дядо Стойчо. Аз му предложих да сипя вино и той ми каза: „Ааа, не, мойто момче, аз не пия вино“. А бая беше зачервил бузите. Аз го питах защо, а той ми казва: „Аз имам само два порока – много обичам локумче и да налитам на бабата.“ Дядото си гони 80-така и аз му викам: „Дядо Стойчо... ти още ли...?“ Той ме погледна с почуда и ми каза: „Мойто момче, на село нямаме други забавления. Вие ще ходите там, хотелче, едно друго. Ние на село, особено зимно време, какво друго да ти остане в този живот?“. Човекът си беше прав. На мен много ми се иска като остарея да стана дядо-разбойник, който дава лукчета на децата и да си имам едно любимо внуче, което да посвещавам в това, как да задява момичетата. Защото не съм имал такъв дядо и много се радвам на дядо, който е бил в затвора, примерно. Страхотни истории съм събрал оттам. Сега съм обрал гроздето от истории, затворил съм го в бидоните и чакам да прекипи. Аз пиша на един дъх.

Истина ли е, че любов с поет те прави безсмъртен?

Това е много хубава мисъл. Радвам се, че се ширят такива пропаганди и теории. Ако е талантлив, ще те направи безсмъртен. Но като цяло, да се занимаваш с хора на изкуството, да обичаш, да се влюбваш в тях си е доста саморазрушително действие. А това пък, да очакваш да бъдеш муза, е най-лесният начин да не бъдеш муза. Има по-лесни начини да станеш безсмъртен, затова съветвам вашите читатели да не се занимават с глупости. Да си намерят по-читав начин да бъдат безсмъртни. Доколкото познавам съвременните пишещи, ще ви скъсат нервите и няма да има достатъчно оргазми, че да си струва. Не е за всеки, това е само за откачени хора.

А сексът и отношенията? Има ли теми табу все още?

Аз смятам, че всички проблеми идват от ниските мъже и незадоволените жени. Аз на ниските мъже не мога да помогна, но на жените... искам да оставя света едно по-добро място. Както казах, посадил съм дървета, написал съм книга, сега работя върху това, Светът да стане едно по-добро място. Една незадоволена жена ще скофти деня на 5 човека, те на още 5 след това... ето ти е ефектът на пеперудата. Не, не искам благодарност. На мен ми стига тази награда, да каже нявга народът...

Добре де, няма по-лошо от незадоволената жена. А коя е в другата крайност, коя е идеалната?

Абе, няма идеални. Ти и да се влюбиш в някоя, цялото ти сърце и същество да тупти за нея... пак не е идеална. Това е най-близкото до идеалната. Аз харесвам жени с големи гърди и да са луди. Хем да ми е мекичко, хем да ми е вдъхновеничко. Обичам жени, които задължително да ме превъзхождат в едно нещо. Наскоро осъзнах, че няма нищо по-възбуждащо от таланта в някого. От интелекта, от това, комуникацията наистина да е еректираща. Иначе голи тела, които се лашкат в такт... виждали сме. Комуникацията е това, което отличава средностатистическите жени от вдъхновяващите жени. Аз имам малка сестра и я уча, че една жена трябва да е минимум три неща – джиджана, да обръща внимание на малките детайли, котешка и шашава. Да има лудост в погледа, действията и душата. Аз за по-сериозни отношения държа човекът до мен да е чист. Сега, дали ще има гърди, дали няма да има... Това си е бонус. И без това става. По-мъчно, но развива въображение.

Кои връзки са „Опасни връзки“?

Опасни връзки са с неизвестен брой участници. Тези са най-опасни. (смее се). Моногамията е лесна – предава се по полов път. Опасна болест е, лоша е. Но лесно можеш да се излекуваш от нея и тогава става лошо.

В опита си да намерим идеалната комбинация от черти в нашия партньор, не се ли оказваме с „Франкенщайн“?

Това е като да редиш пъзел. Не знам, аз съм щастливо и моногамно обвързан, но в предишни мои отношения съм се опитвал да го редя този пъзел. Трябва много самодисциплина, контрол, да не смесваш жените. Аз винаги чета по няколко книги едновременно. Трябва като четеш една книга, да си изцяло в нея. В момента, в който я оставиш и хванеш другата, тотално да превключиш. Това се възпитава. Същото е и с жените. Ако искаш да имаш полигамно щастие, наистина не трябва да ги смесваш. Аз в момента съм се кротнал и дебелея щастливо. Един български мъж като стигне на 25 или тръгва на фитнес и започва да оплешивява, или заформя коремче. Да си тежа на мястото, стига съм бил лек мъж. Цял живот лек мъж!

Има ли „Черни овци“?

В моя живот аз съм най-черната овца. Аз никога не съм разбирал от компютри и игри, но имаше една игра с черна овца, Sven мисля, че се казваше. Отиваше и правеше пакости с белите овци. Когато не съм обвързан и моногамен. В цялото ми семейство и обкръжение се задава често въпросът: „Ти точно как се пръкна? На кого се метна?“ Не приличам на нито един от съседите, май съм си от нашите. На фона на толкова читаво и сериозно семейство, как излязох такъв. Сега имаме големи надежди за сестра ми. Тя скоро ми обясняваше, че иска да пише. Викам ѝ: „Ти, душата, пиши, ама айде стига. Нека има и един нормален в семейството.“

А „Панаир на суетата“. Има ли в тази сфера?

Леле, трябваше да те взема с мен на снимките, които досега правихме. Там бяхме с още петима, пишещи и известни. За капак на всичко, за да е пълен панаирът на суетата, трябваше и да ни гримират, да ни фризират и обличат. Ей, сигурен съм, че щеше да го оцениш. Чисто като човек, като жена и като моден редактор. Много суета има, много. Хората, които се занимават с изкуство изначало са самовлюбени. Аз имам една история, бях на 5-6 и едно куче ме ухапа. Остави си захапката на главата ми и нашите нещо ме бинтоват и ще ме карат към „Пирогов“. Целият съм в кръв, съответно. Тръгваме и аз им казвам, че така няма да отида, защото тази тениска не ми отива на бинта. За малко да ми изтече кръвта, но ме преоблякоха, за да ме накарат да тръгна. Няма да се излагам, там, по града. Често ме питат как ми се отразява славата. Славата в България е пълна ч*кия. Откакто е по-вероятно да изскочи някой папарак от някоя кофа за боклук, по-често се реша. Малките радости. Ти не забеляза новата ми прическа, че съм с вафлички, но.... хубаво. Има си суета, но важното е да не го взимаш насериозно, защото ако много ти пука, ще вземеш да пукнеш. Аз на всичко гледам много иронично. Аз сега им казах на тези момчета, че толкова много пишещи на едно място е като много мухи на едно ла*но. Те нещо не оцениха много смешката ми и ме пратиха първи да си ходя, за да не развалям дисциплината.

Ако имаш възможност, на кого би сложил „Алената буква?“

Как ме заби. Дай нещо по-клиширано.

Добре, „Дивото зове“ ли те?

Ей, задаваш ми въпроси, които никога не са ми задавали. Но добре. Зове, сутрин към 7 без 10 зимно време. Ако изпуснеш сутрешния зов на дивото, трябва да го хващаш следобедно.

Какво са мъжете без „Жени“?

Този Буковски. Ами щастливи мъже са. Мъжете без жени са много щастливи хора. Имаше едно стихотворение, за което се опитвам да се сетя в момента, но се сещам за друго. Зад всеки успял мъж стои една успяла жена. Бях във Враца и там ми казаха подобрената версия: „Зад всеки успял мъж стои една жена, която си мисли, че зад всеки успял мъж стои една успяла жена“. Трябва да се търси хармония и да се намира. Има мъже, които са щастливи без жени. Те са щастливи с други мъже. На мен на моменти много ми писват, но не мога, влекат си ме жените. Влече ме цялата тази лудост, която внасят жените. Тази гушливост, котешкост и всички думи, които завършват на „ост“.

Представяш ли си се след време като „Старецът и морето“?

Не. Представям си се като старец с ватени дрехи, кръпки, бабата да е изплела чорапите и жилетката. Имам галоши с катарама. За Коледа сега ми подариха оригинален анцуг на „Миньор Перник“ и галоши с катарама, защото винаги съм искал да имам нещо, с което да ходя на сватби и галоши, с които да копам градината. Тогава вече вероятно ще трябва да се интересувам от политика, защото няма да ми става. Ти знаеш ли, че ние като манталитет, нямаме нищо общо със Западна Европа. Ние сме си Ориент. Винаги ще бъдем. Малко е странно, че сега ни се набива в главите, че сме европейци, но тотално не е хомогенна сместа. Ние живеем по различен начин, чувстваме, обичаме и умираме по различен начин. Най-големите псевдопатриоти са тези, които не са излизали извън България. Хората не могат да ти обяснят. Какво харесваш? Ботев харесваш, Левски харесваш, пишеш по стените „Обичам родината, мразя държавата.“ и същевременно си хвърляш пепелника през прозореца. Аз пък много обичам да ходя на цигански сватби. Не съм бил канен, но никога не са ме връщали. Даже като те видят, особено ако имаш фотоапарат, даже те карат да останеш. Не мога да скоча срещу тях. Ти представи си само жена ти да е дебеличка, да правиш деца и да имаш сателитна чиния.

Вярно ли е, че „Любовта трае три години“?

Абеее.... мани го Бегбеде. Не, всъщност знаеш ли, че първата ми сериозна връзка започна на 18-тия ми рожден ден и свърши на 21-вия. Според мен трябва по-малко. Три години трае, ако сте свободолюбиви и можете да си позволите да пътувате и да живеете заедно.

А след тези три години?

След това зависи как сте построили нещата... Ако имате и двамата хубави любовници. Можете да останете уважаващи себе си и другия хора. Много ми е странно. Баба и дядо са женени от 57 години. Баба е била само с дядо и никога не е целувала друг мъж. Той просто е отишъл и я е взел. Представяш ли си... 57 години. Такова нещо не знам дали може да стане с някой от нашето поколение.

Кой е най-големият проблем на връзките в днешно време?

Липсата на комуникация. Хората са се откъснали един от друг. От толкова методи за комуникация не си общуваме. Един от най-големите ресурси в глобален мащаб е самотата. Това, да тъгуваш в самота е причината за бизнес с платформи за запознанства. Хората са се отдалечили и е все по-трудно да се загърбват при комуникация. Било то за първата стъпка при запознанство или да кажат наистина какво ги тормози. Това е големият проблем. Хората не си говорят искрено, не обсъждат. Аз не мога да си представя как може да имаш пълноценни емоционални и сексуални отношения с някого и не можеш да му кажеш какво ти е в момента. Аз, може би, съм малко старомоден в това отношение.

Какво притежава съвременният образ на „Великият Гетсби“?

Той е лачен. Л-А-Ч-Е-Н. Аз като четох книгата, повече ми хареса началото, отколкото финалът. Започва със съвет, че когато тръгнеш да съдиш някого за постъпка или друго нещо, да си спомниш, че не всички са имали възможностите, които си имал ти. Това е едно от нещата, които са ми останали в главата. Лесно няма, всеки си плаща цената и знае през какво е минал до момента, в който ти го срещаш. Затова съм малко по-толерантен и се опитвам да разбера хората. Невинаги е лесно. Иначе образът на „Великият Гетсби“ е много тъжен. Отстрани изглежда страхотно. За тълпата отстрани винаги всичко е идеално. Но с влизането в светлината на прожекторите, с по-големите възможности никак не е лесно.

Ти успяваш ли?

Уча се в момента. Коства много енергия. Аз затова не мога да пиша в момента, защото мисля по някакви проекти, идеи и проблеми. Сега това с „Пайнер“... Трябва да мине това. Гледам в по-глобален мащаб и виждаш, че не можеш да се оплачеш. Имам едно верую, че от време на време трябва да отидеш на гробища и да влезеш в болница, за да видиш реално, че в ежедневието, проблемите са толкова дребни и незначителни, че няма защо да се ядосваш. Ако искаш нещо, сядаш и го правиш. Не да търсиш оправдания как някой ти е виновен, как не може, как „България не ме обича, а аз съм ебати пича... Да ти *** майката“, както пееха „Ъпсурт“. Това е, тепърва се уча. При мен нещата се случиха бързо, в рамките на една година.

Къде се намира „На изток от Рая“?

Ееееей, страшна книга. Много я харесвам! Моят идеалистичен образ е да съм добър баща на три момчета от една жена. Сигурен съм, че ще имам дъщери. Надявам се поне едно мъжко да се падне, ама то сигурно ще е примерно и ученолюбиво като баща ми и майка ми. Идеалистично е да мога да си позволя да правя само неща, които искам. Ще ми се по някакъв начин да помогна на n-брой хора. Аз на 14-15 години четях повече философски книги за какъв е смисълът на живота. Затова бях и спасител на морето. Е, и за рускините, но имаше кауза зад цялото това нещо. Днес със сестра ми се бяхме позамислили – хубаво е да помагаш. Макар и да е егоцентрично и егоистично, защото ти помагайки на другите, помагаш на себе си. Хората дават най-много от това, от което самите те имат нужда. Спасявайки други хора, те спасяват себе си. Това ми е идеалистичната представа, че ще успея да променя по-глобално някакви неща.

С какво искаш да те запомнят?

С това, че съм бил усмихнат и добър човек. Че съм бил простак, че съм ценял живота, че съм му изстисквал соковете, че съм го обичал. Знаеш ли, аз нямам проблем с концепцията за смъртта, мен ме притеснява идеята за безсмислената смърт. Да се размажеш с мотор или да ти падне ледена висулка. Затова напоследък съм станал изключително предпазлив, спрях да карам и мотор. Страшно много ми се живее. Усещам, че влизам в много хубава възраст, години, в които ще мога да се развивам и да развивам идеите си. Най-хубавото на това, да имаш някаква популярност е, че можеш лесно да реализираш своите проекти и тези, в които вярваш. Има си и много минуси. Виждам смисъл да се развия в много неща тук. Иначе бачкаш за някой, който ги случва нещата.

Имаш мигла, какво ще си пожелаеш?

Пожелавам си да спрат да ме гримират, вече три пъти ми слагат спирала днес. Окапаха ми миглите, братче! Едно нещо имах в тоя живот, едни очи на Бамби и гледай, и те олисяха. Другата седмица ставам на 25 години и какво да си пожелая... Няма по-уютни неща от клишетата – да съм жив и здрав, семейството ми да са живи и здрави, „Пайнер“ да са живи и здрави. Искам да благодаря на „Пайнер“, че ми дават енергия да се боря и да си отстоявам каузата. Можеше да направим с Илиян дует, това щеше да е прекрасно. Аз мисля другата седмица, като остарявам, да поканя момчето да ми изпее „Честит рожден ден“. Тия много ги умее. Аз му проучих творчеството и тази песен, в която е включено моето малко и скромно четиристишие, му е от по-слабите. Трябваше да вземат цяла ода да направи хит като хит, а не „Обичам те“, „Мразя те“, „Гадино“. Чакай. Следващият път ще им дам нещо по от сърце, не така скромно.