Очи в очи с един пансексуален

Иван Стоянов наскоро защити дипломната си работа "Артистични психосоциални практики и психодрама" в НБУ. Няколко години преди това е завършил психология в Софийски университет. Обича да пише стихотворения. 

Сега 27-годишният ни събеседник е стажант в център за работа с деца аутисти. Той също е различен, но по свой си начин – не е като тях. 

Обикновено, когато се срещнете с Иван Стоянов, той провокира сетивата ви с неподражаемия си стил. Въпреки че минава 27-те, той успява да намери приложение на плюшените играчки. Нещо повече - те са редовен аксесоар в облеклото му, бидейки закачени с безопасна игла за сакото му. Около него витаят чудатости и почти като в приказка се събират в едно, подчинени обаче на безмилостната естетика. 

Сигурно си спомняте нападението в гей бар в Орландо, поредната атака във Франция, тази в Мюнхен... Във въздуха витае един много гнусен мирис на кръв, религия и дивашки политики. И нашият разговор с Иван тръгна тематично, започна със страха...

Какво почувства, когато разбра за случилото се в Орландо?

Изпитах много страх, много гняв. Почувствах огромно безсилие. В светлината на такива събития имаш чувството, че вече някак нищо не е безопасно. Някакво преобръщане за усещането за сигурност.щ

А защо не чувстваш сигурност – защото са нападнали една група хора или защото са нападнали определена група хора?

И двете. В някакъв смисъл и двете. За мен не е проблем мисълта, че се напада определена група хора. Не ми харесва, че изобщо се нападат някакви хора. Нали знаеш как в математиката се прави съкращаване на числа и после ти излиза някаква сметка отдолу? Когато съкратим числата, в крайна сметка получаваме човешки живот. 49 човешки живота, ей така? А това, че те са били част от някаква друга социална група, е съвсем друг въпрос.

Ти с коя част от обществото се асоциираш?

Конкретно в тази ситуация с хората, които са избити. Представям си съвсем реалистично, че можеше, при други географски условия, при други културно-исторически условия, това да се е случило в столична гей дискотека. Представям си само как аз отивам до там и „Довиждане”, застрелян съм... Петък вечер, събота вечер – в центъра на София. Това са 50 души. Някак се опитах да пренеса случилото се в нашата действителност, за да разбера как аз бих се почувствал.

Какво смяташ за сексуалностите?

Смятам, че са нещо хубаво – слава богу, че ги има. Сексуалността е само един мъничък фрагмент от човешката личност – тя е един от многото двигатели на реалността, в която пребиваваме. Ако тя не съществуваше, вероятно много от нещата около нас нямаше да са факт – модата, романите, театъра, киното... Всичко по някакъв начин е свързано с нея, но не казвам, че сексуалността е най-важното и че на нея се дължи цялото културно и цивилизационно развитие на света ни. Но казвам, че тя е едно от многото неща, през които минава развитието на човека.

А каква е твоята?

Аз съм пансексуален. Това означава, че харесвам хора без значение от половата им идентичност – жена, транс жени, мъж, транс мъже, както и всички между тях. Не навлизам в темата за сексуалностите, защото те станаха толкова много, че вече не съм актуален. Струва ми се, че станаха ужасно много, което е проблем. Обикновеният човек го мързи да провери кое какво е, въпреки че преглеждането на последните научни изследвания на тема пол е толкова лесно. На един Google разстояние е. Но проблемът е по-голям. На човек му е казано от малък, че определени неща се случват само по един определен начин и че няма друг вариант. И в момента, в който той види другите възможности, ако е приел, че те не съществуват и се асоциира само с поведението на родителите си, другите възможности за съществуване биват отречени. Много елементарно казано, но това е част от проблема с различията.

А какво е самото различие?

Ами то е просто едно статистическо понятие. Нищо повече и нищо по-малко. Реално погледнато, ако се замислим, че в една група от 100 души има само двама със сини очи, а останалите са с кафяви, това прави сините различни. Но ако сложиш сините в група, в която 80% са със сини очи, а 20% с кафяви, тогава онези с кафявите очи стават различни. Просто статистика.

Сигурен ли се чувстваш в България?

Никога! Защото с годините, колкото повече съм пораствал, толкова повече съм се убеждавал, че в България дори различието на ментално равнище, камо ли на поведенческо, бива потискано и преследвано, и смачквано. Виждам как изборите, които правим, стават все по-фашизоидни. Хора биват нападани под път и над път.

Как би искал да изглежда светът?

Бих желал да живея на място, което явно няма да е България, където мога да обличам дрехи, в цветове, каквито ми харесват, косата ми да е в какъвто цвят си поискам, да нося плюшени играчки на сакото си – мечета, жаби, или да сложа рапърски суитшърт. Просто облеклото да няма значение, това какъв съм да няма значение.

Александър Градинаров