Поколението на "терористите", което намрази България. И?

Родителите ми са се родили и са съзряли по времето на соца, сестра ми в средата на „прехода”. А аз започнах да вдявам за живота едва, когато се усетих в кое поколение съм попаднал.

Едни го обвързват с новите технологии, други намират у него функция на разпадналите се политически идеи, които са дефектирали в апогея на реализирането си. Но дали това сме ние? Може би.

Днес обаче все повече ми изглежда, че аз съм част от поколението на тероризма. 

Оставете настоящия ужас, в който сме израсли – ужас, в който всеки миг би могъл да бъде последният. Не знаеш къде ще гръмне, кой ще те взриви. Не това значение придобива поколенческият тероризъм, друго е. 

Онези терористи, за които се пише всеки ден, са радикализирани безцелно, без никаква идея освен глобалния деструктивизъм. Поколението на тероризма отхвърля всичко наред – политици, авторитети, сентенции, защото те са опетнени. 

Може би имаме нещо общо? Всички ни изглеждат като неверници, на нас повече като предатели на каузата за чиста и свята република. Нашите терористи обаче не ще взривяват и не ще убиват. Знаете ли как ще тероризират родната си държава? Просто ще я напуснат...

Усещате ли как „Аз” стана по-значимо от „ние”. Струва ми се, че поколението на тероризма е възпитано да мрази държавата си, собствеата си родина.

„Искам да се махна от тая държава (България)”... България географски. Аз също съм научен, че трябва да се махна от „тая държава”, а не искам. Вярвам, че съществува алтернатива на мигрантския терор.

Миналото поколение наби в главите на нас младите, че гласът ни няма какво да промени, че гласът ни не тежи и не струва нищо. И така принадлежността ни към българския етнос стана някак по подразбиране, без да се влага чувството за гражданско общество. Всеки сам за себе си, евакуация по единично, като кон с капаци - егоистично.

Възпитаха ни да мразим „тая държава”. Хубаво, намразихме я. И сега какво?

От деца ни казват, че това е страната на корупцията, мафията, олигархията, чалгата... А ние приехме това за реалност, капсулирахме се в интернет. Виртуалното стана убежище за нашите ценности, които възприехме я от училище, я от анимационните филми и родителите си.

Социалните мрежи ни дадоха поле да кажем какво ни мъчи, да се оплачем. Така се разви и езикът на омразата, който днес е така модерен.

Ние заживяхме с технологиите. По-важното от случващото се по площадите обаче е какво се случва в игрите и социалните мрежи, те са нашите обществени места. 

В CS или в World of Warcraft знаеш какво да очакваш, има някакви конкретни и константни правила, които ако не спазваш не можеш да играеш повече. В социалните мрежи си 100% свободен да кажеш каквото поискаш и да прочетеш това, което никъде другаде не пише.

Ако Facebook имаше чувства, то той би загинал от адската ярост, изсипала се през платформата му.

България е намразена, принадлежността към микрообщества като геймърските изглежда е по-силна от тази към собствената ни държава. На „терористите” им е все едно, дори да обичат родината си. Защото знаем, че в училище се преписва, полицаите взимат по 20 лв., разни други дори повече. И заради всичко това терорът ще мине през Терминал 2. Самотен, без джихад и шум, оставяйки единствено самотата след себе си.

Александър Градинаров