Защо сме такива?

Обикалям София. Този иначе разкошен град, пълен с история, красоти и хубави хора. Кръстосвам пеша и се чудя – защо сме такива? Защо не ни интересува нищо извън собственото ни Аз?

Гледам сега една хубава сграда до НДК. Съвсем скоро са ремонтирали фасадата ѝ. Направили са блокчето отново младо. Но на някой незнаен индивид обаче му хрумнало да твори изкуство.

Яхнал маркера и започнал да багри с мастилено вълшебство по младата кожа на кооперацията такива едни вълнуващи слова. Написал е онова нещо с три букви и си тръгнал.

Негов колега пък по нощите също драснал един „таг“. Нещо на чужд език, не му се разбира много. След двойката изкусни (не смея да ги нарека художници), минали и още няколко, а след тях подмладената сграда съвсем заприличала на употребена дама от нощта. Червилото размазано под носа и около бузите, в спиралата се чете йероглиф, а портата ѝ сякаш е разбита от псувни и вулгарни стонове.

За чий дявол? Защо сме такива?

Пътешествието ми из столичните заснежени, така де – арктически, улици продължи покрай Петте кьошета. Около баня „Мадара“ пешеходни пътеки колкото искаш. Две баби обаче решиха да пресекат кишавото шосе направо по средата. Затътриха бастуните със смела крачка, все едно е 23:00 часа и отвън няма кьорав автомобил. Чуха се спирачки, клаксони – един, два, три. Един шофьор напсува двете баби, те също го наругаха, а после тримата се разделиха по живо по здраво, всеки да си гледа работата...

Пристигам в жилищния си квартал. Нагазвам и аз снега до входа, а по пътя срещам един съсед, заловил се да претака зелето в гаража си. Дали точно гараж е думата? Може би по-скоро склад? Вътре са дървата, компотите, прословутото зеле, разни парчета покъщнина. А личната му кола спряна на тротоара пред улицата, засипана обилно със снежец – блокирала няколко квадрата около себе си. Не може нито пешеходец да мине, нито снегорин.

Тези няколко примера ме накараха да се замисля как аз допринасям за всеобщото градско нещастие. Как понякога влизам в еднопосочни улици, естествено в насрещното, пречейки на онези, които съвестно си карат автомобилите. Как си хвърлям фаса до кофата, а не в нея. Как говоря по телефона в автобуса и карам хората да слушат глупостите ми...

Струва ми се, че нашето общество мрази, когато нещо се прави по грешния начин. В същото време обаче много голяма част от хората ежедневно нарушават правилата, които самите те изискват да бъдат спазвани. Някои си пресичат където си искат, други паркират където им падне, трети закъсняват с часове за срещи.

А колко малко е нужно, за да бъдем щастливи...

Александър Градинаров