IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec

Още се плашим от свободата. А дали въобще я искаме?

3 март 2017 10 30

Преобразили сме се в поклонници на собствените си страхове

Снимка: Flickr

Снимка: Flickr

На 3 март преди 139 години България се освободи от робството. Комплексирани от случилото се решихме, че трябва да мразим турците. А може би трябваше повече да мразим себе си...

Що за човек трябва да си, за да позволиш да те тъпчат 500 години? Търпелив ли?

Дните като националния ни празник ни карат да се замисляме що за народ сме и къде се намираме. Отговорът на този въпрос, разбира се, има много аспекти.

Ако погледнем ситуацията във вътрешността ѝ обаче, откриваме доста грозни неща, за които самите ние сме отговорни. Абсолютно всичко, което става навън, е функция от действията и бездействията на нашето общество. Реално ние не знаем какво точно искаме. На дневен ред си остава – промяна или отново имитация на такава?

Ние все още изпитваме онзи страх отпреди 500 години. Безумният уплах и то не от властимащите. Страх ни е от самите себе си. Плашим се от действията си. Та да не би те да попречат на някой по-голям, който би могъл да ни стъпче, ако поиска.

А това време се води, че е минало. Днес трябваше да сме свободни. Изглежда все още не можем да приемем факта, че в нашите ръце има свобода.

Век по-късно сме ужасени от идеята, че нашият глас има значение. И заради тази си черта ние мълчим за лицето на злото и неправдата. А когато пред устата ни се появи микрофон, ние рядко смеем да кажем от какво ни боли. Мълчим си, отново търпение и мантрата „И това ще мине!“.

От роби на турците в миналото, днес ние сме преобразили себе си в поклонници на собствените си страхове. Мълчанието е нашият пръв другар, възглавницата ни е натъпкана със скрупули, върху които трудно заспиваме. Виждаме неправдата, познаваме лицето ?, но мълчим за нея... просто мълчим.

Показателно за последното е това какво се случи със заподозрения за убийството на Георги, загинал в столичната Борисова градина. Съвсем случайно се оказа, че куп хора знаят за случилото се и от страх мълчат. А те ли са единствените, които знаят за някоя колосална и грозна грешка?

Страхът, обзел толкова много сънародници, е от образа им в огледалото... Страх ни е да се водим от собственото си чувство за реалност. Не ни се иска да бъдем отговорни, нито пък цивилизовани. Страх ни е да бъдем себе си. Плашим се от идеята, че нашите действия могат да направят нещо адекватно в един неадекватен свят.

Нашата нерешителност ни кара да правим глупости. Директно или индиректно да нарушаваме правила. А когато се наложи да проявим отговорност, ставаме лицемерни и започваме да лъжем. Обвиняваме друг за постъпките си и замълчаваме с гробовни лица.

Надали някой може да каже какво е бъдещето на нашия народ. В последно време той отново започна да прозира, че има глас. Кой знае, може би ще се научи как да го използва и вместо да пише коментари в социалните мрежи, той ще заяви мнението си, където му е мястото. В урната, на площада, на улицата, на работното място. За да може да промени онова, което не харесва, вместо да изрежда онова, което се страхува да промени.

Александър Градинаров

Автор на статията:
Tialoto.bg

КоментариКоментари