Защо твърдим, че обичаме, когато всъщност сме нещастни?

Любовта има различни измерения. Тя може да бъде проводник, който да свърже две човешки сърца. От гледна точка на възможностите му, висшето чувство, може и повече.

То осмисля ежедневието ни. Без обич животът остава без контрасти. Такъв един черно-бял и екзистенциален.

Любовта ни кара да бъдем отговорни, защото сме обвързани. Тя е, може би, най-силният ресурс, който задвижва двигателя на човешката еволюция.

„Любовта е тор, от който се раждат красиви цветя“, казваше Тодор Колев от лентата на незабравимия „Опасен чар“. На обичта можем да гледаме като на ресурс, подобен на парите.

Двете явления са и двете крайности. Докато мръсните хартийки ни дават възможност да живеем в илюзорно щастие, любовта ни дава ежедневна доза енергия за живот. Емоциите на привличането са душевен извор за щастие. А финансите могат само да създават среда и да обличат хората с различни маски.

Парите биха ни направили по-малко нещастни, но не и истински усмихнати. Това, на което не учи училището, е как всъщност функционира любовта. Ясно е как тя се заражда в сърцата ни. Сексуалното привличане посажда семето на обичта. С времето то започва да расте. Клоните му изпълват вътрешността на душите ни. Цветовете прецъфтяват, а дръвчето започва да дава красиви плодове.

Но в един определен момент идва критичната точка, по време на която любовта повяхва. Такъв е естественият цикъл на човешките отношения. Преди да се започне с половото общуване, само наблюденията върху чуждите връзки са показвали, че отношенията между хората невинаги са неизчерпаем източник на щастие.

Проблемът за вечната любов, който мъчи света, е в неговата криворазбраност и невъзможност от гледище на моногамията. А когато любовта отново влезе в своя цикъл на повяхване, влюбените пак се питат дали трябва да спасят връзката си, или е дошло времето да започнат нещо ново.

Твърди се, че наранената любов е като счупена ваза – дори да я лепиш, по повърхността ѝ отново остават белези. Но това съвсем не е така. Силният заряд на спомените, в комбинация с привличане, желание за секс и няколко компромиса, като на магия събира пръснатите парченца отново в едно.

Но големият въпрос е защо двамата искат отново да бъдат заедно?

И така се връщаме към темата за криворазбраната вечна любов. Отношенията между хората почти никога не могат да бъдат холографски пренесени към понятието вечност. Тоест, най-хубавото от връзката не може да издържи завинаги във времето.

Безсмъртието на любовта като връзка е почти абсурдно, най-малкото защото с годините хората трупат по между си купища негативи, които периодично избухват, докато в същото време любовта вехне или умира. Вечността в обичта между хората е по-скоро философски момент. В него се има предвид трансцендентното. С други думи говорим за онези мигове, в които една прегръдка има силата да спре въртенето на Земята; когато една целувка е всичко, което има значение.

Безкрайността в любовта се изразява с малките неща – детайлите на съвместното съществуване. А те са пряко обвързани с грижата. Да обичаш предполага да мислиш за нуждите на човека от другата страна на матрака. В леглото мислиш затова какво харесва, в супермаркета какво му се яде, през нощта се чудиш дали ако му прекъснеш хъркането, ще нарушиш някой хубав сън.

Ето тук вечността е в спомените, които остават от силните мигове на любовта. Единствено те са неподвластни на времето, защото остават в нас и миналото ни. Всичко останало рано или късно се сбръчква и умира.

Човекът се страхува да приеме тленността на любовта, защото се страхува от промяната, която идва след прекратяването на връзката. Често става така, че любимият или любимата, която сме открили, всъщност не е съществото, с което искаме да прекараме вечността в романс.

И през няколко месеца сме на кръстопът, чудейки се накъде?

Сърцето иска да се отърве, а съзнанието припомня за миналото, опитвайки се да го преповтори. Търсенето на истинската любов е мисия. За някои тя е лесна, защото са отворени към света, но за други е цяло предизвикателство.

Другите искат да направляват чуждия живот, да го обсебят и насочват със собствения си съдбовен компас. Грешката, която всички допускаме, е да търсим с идеята за бъдещето. Тя става, той става – взимам го во веки... А не бива. Ако напъваме живота си с желание набързо да открием нашето човече, то нетърпението ни ще ни вкара в задънена улица. А в нея ще има брак, дете и човек, който не ни се ще да виждаме до края.

Любовта е игра на налучкване. Само с опит един човек може да разбере кое е за него и кое не. Тук няма място за страхове. В тази забава важни са единствено чувствата.

Има ли ги – добре, няма ли ги – защо си там?

Автор на статията: Александър Градинаров