Из лабиринта на интелекта: Може би да си глупав е поредица от грешки?

Хората по света обичат да категоризират другите. Лепенето на етикети дори се приема за забавление в някои среди. Общо взето подхвърлянето на класификации е характерно за нас. Често в изблик на гняв казваме, че някой е адски тъп. А в други ситуации, когато не знаем нещо, но пък друг е наясно с него, смятаме, че той е изключително умен. Реално погледнато никой не е нито толкова глупав, нито толкова умен, за колкото го мислим. Всеки е взел по малко и от двете. Все пак хора сме, грешим. Но някои грешат твърде много...

Разграничаването на откровената тъпота от общата картина идва с посочването на възможността индивидът да мисли и разсъждава. Интелигентният човек също може да бъде глупав. Това че един знае куп неща, съвсем не значи, че може да ги подреди в главата си. В училище на тези хора им казвахме зубрачи.

Разликата между умния и тъпия човек е в способността на двамата да използват ума си. Докато умният човек разсъждава абстрактно и се адаптира към нови ситуации, тъпият мисли в крайности, мрази и се затруднява с промените. Последният просто не разбира какво му се случва и в безсилието си започва да действа с агресивни маневри – мисли крайно, създава интриги от несъобразяване и живее за собствения си егоизъм. Може би ще се окаже, че да си глупав е поредица от грешни избори, станали факт след погрешното разпознаване на фактите от реалния свят.

Най-основният белег за липса на работещ мозък у човека е мисленето в крайности. Хората, които формулират мирогледа си с думи като „Този е такъв, затова го мразя“ определено имат нужда от собствена планета, на която да живеят сами със себе си... Омразата към различния, независимо по какъв параграф е, представлява първична функция на инстинкта за самосъхранение.

Естествена е. Но това съвсем не значи, че дори се доближава до правилното поведение. Би трябвало преди да плюем, поне да знаем с какви кръгове е оцветена мишената.

Но глупавият човек мисли за себе си като за висша инстанция, която е наясно с всички процеси, движещи земния живот. Така да се каже той знае всичко. Но тъй като този индивид не може да мисли и да сформира собствено мнение, той най-често се осланя на чуждото, което през по-голямата част от времето е страхотна щуротия. В общия случай елементарният човек си харесва една от няколкото крайности, характерни за една тема, и се вкопчва в нея като удавник за сламка.

В реда на тези мисли слабите умове безкрайно много си падат по конспиративните теории. Те изглеждат като суперсекретно знание, което дава преднина пред другите. Конспирациите са толкова логични, „истински“ и реалистични, че как човек да не се върже...

Безобразно глупавият човек обикновено си обяснява случващото се с елементарно простички твърдения, в които удобно набеждава околни фигури. Най-често заради собствения му мързел, въпросните околни са набедени за неговото нещастие.

Невъзможността човек да използва по адекватен начин ума си го ограничава от случващото се в реалния свят. Този човек не може да разбере какво се случва около него. А когато става дума за междучовешки отношения, глупавите хора стават много несъобразителни и опасни за личния живот на обкръжаващите ги.

Така да се каже, много често се оказва, че се доверяваме на грешния човек. Споделяме му нещо за взаимоотношенията ни с наш близък, гадже или колега. А по закона на всеобщата гадост трябва да стане така, че „довереникът“ да се появи в точния момент в точното време, изтърсвайки онова, което сме му разказали. Хоп, интригата е готова.

Глупавият човек просто не знае как да се държи с хората. Ежедневният бал с маски не му е присъщ, защото той си е все един и същи – балкански бай Ганьо. Интересното обаче е как този индивид безумно много уважава чуждото мнение.

„Ама какво ще кажат хората!?“ или „Ами ако съседите видят?“ са редовните фрази в устата на простия човек. Неговите така наречени решения са продиктувани от всеобщото настроение по важните въпроси. Най-често срещаният резултат – модата, е неговата мантра. Не че има нещо лошо в това да мислиш с чужда глава, но да се тревожиш, че новата ти дрешка или различната ти мисъл няма да се хареса на еди-кой си е смешно.

Въпреки своята интелектуална и умствена нестабилност, глупавият човек е сигурен в решенията си. Той е така уверен в тях, че е способен да встъпи във физическа саморазправа, за да се докаже. А дори да разбере, че не е прав, той се фръцва и забягва на нейде си.

Съвсем възможно е обаче глупостта да не е чак толкова вродена. Все пак човешкото съзнание работи с функциите на етикетите за добро и зло. А когато в тези изключително важни регистри се появи дефект, човекът започва да прави грешки от глупост. Затова доброто възпитание е толкова важно. Родителят трябва да научи детето си на основните характеристики на човешкото битие – кое е ин и кое ян.

Тъпотията е поредица от недоразумения, подправени с богатата солница на егоизма. В противовес на това умният човек би трябвало да бъде смирен, мълчалив, съобразителен, уважаващ другите. Лошото е, че когато той си повярва и егото му се издуе като балон, той става точно толкова глупав, колкото онези, на които се подиграва.

Александър Градинаров