IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Posoka Boec

Синдромът на лузъра

19 август 2017 15 15

Как да се справим със завистта към чуждия живот

Снимка: Pexels

Снимка: Pexels

Звучи съкрушаващо някой да нарече някого другиго „лузър“, като някаква срамна болест е, за която не трябва да се говори – никога и по никакъв повод. Най-просто да си „лузър“ означава да си се провалил. Добре де – според кого, къде, защо и завинаги ли?

Ето на тези четири въпроса трябва да си отговорите. Да си отговорите, а не да търсите отговорите сравнявайки се с останалите, които във вашата вселена винаги виждате като победители поне в едно полувреме. Вирусът на този синдром толкова ни е обсебил, че е резистентен към всяка проява на самоуважение. Защо изобщо ни е необходимо да се сравняваме, след като в повечето случаи това не е в наша полза – тревата винаги е по-зелена в съседния двор.

Този социален феномен американските психолози наричат Failed Potential Syndrome, на български би звучал като Синдром на нереализирания потенциал, или направо да си го наречем синдромът на лузъра. Той е характерен за онези, които винаги са склонни да се самообвиняват, да водят безкрайни вътрешни диалози, да се съмняват в себе си, но пък да идеализират останалите – те са по-богати, по-красиви, по-можещи, те са винаги „най“.

Перфекционистите са най-страдащи – каквото и да са постигнали, то е все малко. Животът им е постоянна гонка – по-бързо, по-високо, по-силно, могат повече, повече от всички. Ако някой в обкръжението на страдалеца постигне повече (според координатната система на въпросния перфекционист) това не може да се прости нито на онзи, успелия, нито на самия себе си.

Факт, в съвременното ни консуматорско общество действително е много трудно да не се сравниш, да не се огледаш в нечие криво огледало – особено пък във Facebook. Ами, ето, съученичката се омъжила за богаташ, обикаля света, има три деца, изглежда зашеметяващо и т. н. Онзи пък не спира да пуска снимки с най-яките мацки, коли, яхти. И въпросите започват да ви обстрелват като гръмотевична буря: „Защо не аз?“, „Той с какво го е заслужил?“. Прилича на детска истерия в пясъчника – „Защо тя има тази кукла, а аз не?“. С тази разлика, че тогава мама е можела да ни купи куклата, а сега ние сами трябва да се справим с драмата си. А ако нямаме пари за тази „играчка“, сме лузъри. Омагьосан кръг, ще кажете.

Толкова е прието да мерим своите успехи с достиженията на другите, че дори не разбираме как сме стигнали до саморазрушение от гняв – това е олимпиада, в която се съревноваваме във всички дисциплини едновременно, няма как да победим.

През 19 век Ницше нарича неистовото желание да се сравняваме с останалите lebensneid, което означава в най-груб превод „завист за живот“, според него това е движеща сила. Но сега, в 21 век, това е епидемия, която съвсем не означава прогресиране. От детството ни се внушава, че сме длъжни да се реализираме, да използваме всяка възможност, всеки шанс, ако го няма, да го създадем... И ние започваме да се губим в тази въртележка от шансове и да си мислим, че само ние преживяваме кашата в ума си, останалите са „нормални“.

Всички имаме приятели, които определяме като отличниците в живота – имат всичко, дори онова, което не можем да си помислим.

Никога обаче не се питаме – какво наистина знаем за живота на тези хора. Нищо, освен постиженията, които ние намираме за символ на реализиран човек. Няма да се връщам на олимпийския принцип отново – но отново ще кажа, че той тук не работи. Можем да изберем само един вид спорт и той е да се състезаваме със себе си. Разбира се, че е най-трудната дисциплина, но ще си струва всяко усилие, с което можем да се поздравим и да се обичаме.

Има две групи хора, такива с вътрешен контрол, и онези с външен. Първите са разбрали, че животът им е уникален и че имат свой собствен път, който ще следват. Не се ориентират по другите и не се сравняват с тях, защото могат да носят отговорност за всичко, което им се случва. Вторите са насочени към външния свят и обвиняват за своите неудачи родителите, приятелите, страната, че дори и климата.

Но синдромът на лузъра е лечим, дори когато е станал навик, и може да се превърне в стимул.
Енергията на „Защо той има повече от мен“ може да бъде конструктивна. В крайна сметка ние виждаме в другите онова, което не ни достига. А това е възможност да разберем какво наистина ни е нужно и кое наистина ни прави щастливи. Много често се оказва, че онова, което нямаме сега, никога не сме се и стремели да имаме. Дори и билет от лотарията не сме си купили. Просто сме заслепени от завист към друг живот, но живот, който не можем да живеем.

Тогава защо му завиждаме?

Там е уловката – че често искаме неща, за които не ни стига кураж, но по-важното – цената, която трябва да платим, няма как да ни направи щастливи. На българската душа е извезан фатализъм. Ако някой знае, че нещо ще му струва душата, никога няма да пожелае чуждия лъскав живот. След това ще трябва да се справя с други демони – страховете да не му отнемат този живот – банковата сметка, колата, къщата... всичките притежания, които го правят не лузър, но не и щастлив. А за това, че все повече хора се отказват от това да притежават, но да бъдат здрави и щастливи, ще говорим в друга тема.

Като че ли най-доброто лекарство срещу този синдром е търсенето на собствен път – а това е съчетание на активна жизнена позиция и способност да почувстваш и приемеш онова, което е неизбежно. Съдбата е онова, което ни се случва, докато ние нищо не правим. Значи е време да правим, не да лузърстваме. Само хаби енергия. За да се избавим от този синдром ни е нужно да знаем какво точно искаме.

Ето и някои практични съвети, от които можете да се възползвате:

- Разделете един лист на две колони. В едната напишете детските си мечти, а в другата – онова, което искате да имате най-много сега и ще ви направи щастливи. Сравнете. Концентрирайте се върху първите три пункта от втората колона. Попитайте се: „Какво е необходимо да направя, за да получа това?“. След това опишете стъпките, които трябва да предприемете, за да достигнете желаното.

- Бъдете честни със себе си. Ако отдавна сте си поставили цел, но до този момент нищо не сте сторили, задайте си въпроса: „Не съм направил нищо, защото се страхувам, че нищо няма да се получи, или това наистина не ми е нужно?“

- Не си поставяйте глобални цели – разглеждайте и реализирайте конкретни и изпълними задачи.

- Не „живейте“ в социалните мрежи. Не знаете какви мотиви наистина движат онези, които пиарстват живота си във виртуалното пространство. Обикновено това са хора, на които не им достига внимание, любов, самочувствие... Оставете сурогатите там.

- Общувайте с „комфортни“ хора, а не с такива, които ви карат да се чувствате непълноценни. Търсете „своите“ хора, онези, които ще ви подкрепят да се развивате, а не да се сривате.

- Не пропускайте да се поздравите, когато правите първи стъпки към нещо ново, или пък просто днес сте доволни от себе си. Понякога за решението на проблемите просто е нужно да се смени гледната точка.

Галина Чолакова

Автор на статията:
Галина Чолакова

КоментариКоментари

Анонимен ( преди 6 години )
Като малка исках да мога да живея сама в къщичка в гората. Изисквания: 1. смелост 2. познаване на природата 3. умения да се създава от малкото необходимото...Пълен лузър съм. Гражданка.
Отговори Сигнализирай за неуместен коментар