Жената може да бъде или умна, или красива, не и двете

Умна грозница или красива глупачка – какво да изберем? Не че някой някога ни е задавал такава дилема, най-малко Създателят. Но това противопоставяне е пуснало такива плевели в съзнанието на мъжкия пол, (а женският е направо пред самоунищожение пред вида на такава конкуренция), че просто няма как да бъде избито с какъвто и да е пестицид, камо ли с разум и разсъждение, особено от жена.

Защо все още съществува този стереотип и защо толкова ни обърква съществуването на красива, пък и умна жена? Вярно е, че трудно се срещат след окупацията на сурогатните момичета, но ги има – независимо от това, как някои мъже (все по-малко, което е окуражаващо) да твърдят, че на една жена не ѝ е необходимо да е умна, ако е красива. И все пак – какво се случва, когато до нас застане „идеалът“? Защо винаги имаме нужда да мислим за красотата и ума като за два полюса?

Да бъдеш красива и умна жена едновременно е все едно да си двуполова. Красотата е социално поощряваният отличителен знак на жената. А умът – социално поощряваният на мъжа. Жената, която притежава и двата „медала“, все едно претендира, не, директно заявява своето всемогъщество. И така всъщност предизвиква всеобщо негодувание, тъй като извършва „покушение“ и върху женската, и върху мъжката идентичност.

При мъжете умната красавица предизвиква т. нар. кастрационна тревога. Умът е най-важният атрибут за мъжката потентност и власт, който умната жена сякаш се опитва да му отнеме. Тази корона той няма да ѝ даде. Защо ли? Просто е – би предпочел тя да е единствено красива, иначе неговото съществуване и потентност са обречени.

Що се отнася до жените, сблъскването с „идеала“ застрашава цялостното им възприятие за света, но и за себе си. Повечето от нас изграждат своята идентичност, ръководейки се от принципа за реалността. Рано или късно се отказваме от детската вяра в своето всемогъщество и приемаме своите несъвършенства, компенсирайки ги със съществуването на талантите си например: „Да, аз не съм красавица, но пък затова съм добронамерена, с чувство за хумор“ и т. н.

Онези жени, които по никакъв начин не могат да се справят с различието си от идеала, при срещата с него прибягват до трудни и дори агресивни защити. Съвършенството на една красива и умна жена кара останалите жени да се чувстват недостатъчно добри, отхвърлени от всички. А на тях им се налага да „се събират“ отново, отново да изграждат своята идентичност. Тежко бреме...

Онези, които категорично не могат да приемат, че не са „идеалът“, които твърде остро преживяват конфликта и чувстват заплахата от отхвърляне, са принудени да прибягват към крайни реакции – като отрицание, разделяне, отхвърляне. Именно те са онези, които твърдят, че умната не може да е красива, и красивата не може да е умна. Само така могат да се разберат със собствения си свят, който не приема съществуването на останалите – умните и красивите едновременно. Само така могат да вдигнат оградата, чрез която да се предпазят от труднопоносимото преживяване, да избегнат тревогата и да съхранят своята личност.

Всеки от нас използва собствени механизми за защита при среща с чуждото съвършенство – някои успяват да си кажат: да, този човек е прекрасен, но и аз имам привлекателни страни. Други просто блокират.

Коко Шанел всъщност обобщава казуса много соломоновски: „Не всяка жена се ражда красива, но ако не е станала такава до 30 години, тя е глупачка“. Красотата и ума са в осъзнаването на индивидуалността ни и в умението да я подчертаем. Тази гледна точка ни позволява да приемем реалността на своето неидеално „Аз“ и да се откажем от условното разделение на умни и красиви. Но поне трябва да бъдем достойни да признаем съществуването им – то не застрашава никого, но превръща тях в изчезващ вид. Нека им дадем възможност да ги има. Иначе ще трябва да се задоволим с онези, на които се присмиваме, само за да защитим и оправдаем собствените си страхове. Не е нито умно, нито красиво.

Галина Чолакова