За пореден път месец февруари изгрява с един „извънредно“ екзистенциален въпрос. Кое да изберем – любовта, пиенето или и двете? Малко е смешно. Все едно ни трябва повод, за да сипем в чашата, или за да кажем, че се обичаме.

Онези от нас, които живеят в градовете и просто не им се намира лоза за зарязване до телевизора в хола, посрещат 14-и като един най-обикновен вторнишки ден, подходящ за битов секс-алкохолизъм. Къде е драмата ли? Празникът...

Денят на любовта – всяка година едно и също. Навсякъде плюш, сърца и рози, сякаш се организира най-масовото еротично мероприятие.

Празникът Св. Валентин е един парад на секс, любов, чувства, преживявания и емоции. Но споделената обич няма нужда от показ. Тя е нещо интимно. Излезе ли любовта извън рамките на връзката, тя започва да прилича на откровен разврат. Романтиката сменя цветовете си, поставя другата маска, онази, грозната. Денят някак минава под един неписан надслов: „Всеки обичан и задоволен – начесани да бъдат и егото, и либидото“.

Вече чуваме как по тротоарите се говори за магията на февруарската нощ. Въздухът е претоварен с очаквания и надежди за нещо толкова грандиозно. Все едно ще бъде секс като за последно. Едва ли не любов преди апокалипсиса. Че на всичкото отгоре минава и за празник.

И защото денят е възприет като тържество на любовта и секса, онези, които са сами и нямат интимни партньори, един вид трябва да се чувстват виновни. И каква да бъде алтернативата им? Бутилката до дъно, нощ в стриптийз бара? Тук изглежда има нещо много сбъркано!

14-и февруари е празник в чест на свети Трифон. Ден на лозарите и градинарите. Трифон Зарезан е традиция, обвързана с българската култура и няма нищо общо с разврата с католически привкус, който така жарко е пуснал Валентинови корени в съзнанията ни.

Не е нужно да се обяви ден на любовта, за да си спомним, че се обичаме. Не ни ли втръсна от търговски празници?

Александър Градинаров