Разглеждам промоциите в магазина по повод седмицата на любовта и приятелството. Близо до мен някакъв изрусен льольо с дъвка в устата и малко акъл в главата говори по телефона: „Не мо'а, копеле. СвикнАх с нея, не мо'а да я оста'я сЯ“.

Спирам да слушам съществото с характерен шопски акцент, пред който новините на турски не ти се струват чак толкова дразнещи. Противния акцент го оставяме настрани, вече три петилетки продължавам да се докосвам до него. Замислям се за „копелето“ и за „свикването с нея“.

Що за амеба трябва да си, за да коментираш жената до себе си с „копелето“?! Най-близкият ти човек – тази, с която си лягаш и ставаш. С която закусваш и вечеряш, с която обменяш телесни течности, с която излизаш и се прибираш. Която те чака. Която прегръщаш и целуваш. Която първа долавя лошия ти дъх сутрин. Която влиза в кенефа след теб, когато не си чак толкова очарователен? Която ти пере миризливите чорапи и която те радва с малки и големи подаръци с повод и без такъв.

Замислям се и що за „копеле“ е този отсреща. Дали би се отзовал на обаждане късно вечер без да пита „ама защо“, когато си проличава дали е „приятел за маса“ (телефонен приятел), или приятел. Дали би мръзнал с теб в студа, когато нежните му пръстчета се нуждаят от топлината на климатика? Дали би лайкнал нещо твое, или ще се направи, че не е видял очевадната покана (например)? Дали ще се сети сам кога е рожденият ти ден, след като си скрил датата, на която той е ял и пил с теб като прасе преди? Дали би ти върнал парите в срок, без да му напомняш, че това са си... твоите пари? Дали отново ще ти върже тенекия, заради „лека промяна в плана“?

Тук мъжката клюкарка продължава да говори и да ръкомаха разпалено като депутат преди рушвет... Продължавам да не го слушам повече. Опашката се бави, защото касиерката води спор с авторитетен възрастен господин за цената на ряпата. Харесва ми. Дядото. Чака го още много сол и ракия, заради ряпата. Отказва се от нея, защото го цакат с цената на етикета. Вдига им скандал и замахва застрашително с бастуна. Още повече ми харесва, виждам себе си в него...

Изведнъж забравям за льольото и „копелето“, което навярно си зарежда изтощените батерии с чужди неволи, по нашенски. Замислям се за „свикването с нея“. Сещам се за десетки случаи, в които въпросното „свикване“ е използвано като еталон за духовен упадък и за убиец на страстта.

Изведнъж ми става жал за хората, които мислят така. Защото няма нищо по-хубаво от това да свикнеш с някого. Да не ти се налага да премисляш всяка мисъл в главата си, да не се чудиш как да реагираш, как да започнеш вечерята и как да използваш правилно приборите. Да не се налага да си гледаш ризата в огледалото и дали са ти лъснати обувките. Дали прическата е наред и дали си глътнал корема, за да си още по-най. Дали интонацията ти ще е характерната за теб, или и там ще минеш с „коректор“. Дали ще бъдеш себе си, или някой друг.

Познавам хора, които не могат да свикнат с родителите си, с партньорите си, с уж най-близките си колеги и приятели. Някои не могат да свикнат и със себе си. Да „свикнеш“ не означава да загубиш нещо, а да спечелиш. Стига да си с правилния човек. Да намериш себе си в някой друг. Да не искаш да се разделяш никога с този човек, защото с него си казваш „За мен всеки ден е празник“. Изпълнен с вино, любов и усмивки. Празник заради тях – правилните хора. С които си СВИКНАЛ. За разлика от други, които никога не са успели да те накарат да се почувстваш по този начин, които никога не са открили пътя към теб.

Какво празнуваш днес? Правиш секс след запой и си мислиш, че празнуваш нещо? Празникът на любовта идва тогава, когато е истинска, разтърсваща и уникална. Когато се чувстваш на мястото си. Когато бързаш да се прибереш. Празникът на виното не настъпва тогава, когато го пиеш с „приятели за маса“, които правят нещо за теб само в замяна. А когато си с хора, които са ти дали нещо от сърце. И особено когато виното е домашно. Направено... с любов.

автор: Друми Георгиев