Ако съществуваше класация за егоцентризъм, българинът щеше да е поставен някъде из водещите места. Мнозинството родни индивиди се интересуват предимно от себе си. Те не искат да се съобразяват с никого. Смятат, че значението на думата свобода е „Ще правя каквото си искам!“.

А последствията от начина им на мислене са повече от видими...

Заместването на понятието свобода със слободия е основният проблем за нашето общество. Болестта на егото, пуснала метастази из душите на толкова много сънародници, активно прояжда основите на обществото ни.

Тази разпасаност се смее в лицето на морала, затръшва вратата пред закона и превръща част от обществеността в една разпасана шайка консуматори, живеещи безсмислено битие.

Космическата разлика между двата типа мислене идва с ценностите, които изповядват индивидите. Човекът, който знае що е свобода, осъзнава отговорността, която идва с нея. В основата е съобразяването с околните. Следват спазването на писаните и неписани закони, общественият ангажимент, грижата за миналото и бъдещето. Но у нас тези неща незнайно защо не са на почит сред една определена обществена прослойка. За нея е важно само настоящето с неговите забавни и кръчмарски етюди, лишени от сериозност и зрелост.

Обикновеният българин иска слободия. Може би заради 500-годишния му робски комплекс, той копнее да му бъде дадена възможност да прави каквото му душа иска. За него не съществуват авторитети, правила или пък наставления. Той си е такъв – безотговорен вълк единак, който непрестанно прави бели. Заради тях се дъни, след което бяга, покрива се и мълчи нямо пред сляпата Темида.

Защо пък да не си пусне музиката на макс към 14:30, докато съседката приспива детето си? Защо да не надуе телевизора по нощите, за да чува по-добре ефирните възгласи от футболния терен? Защо да не крещи из коридорите на кооперацията, в която живее. Какво пък като кара като идиот из улиците, излагайки на риск и себе си, и околните. Ама, хора – луди ли сте, човекът е щастлив. Как ще го сочите с пръст?

Разхайтеното социално поведение, избягало от обществената отговорност, с киселинния си характер разяжда опорните точки на морала ни. А причините за това явление са просто нелепи. В основата на действията, нарушаващи обществените норми на България, е егоцентричното аз – на мен да ми е добре. „Абе, минава ми се на червено, не ми се чака 40 секунди“. А след това идва най-клишираното оправдание: „Всички така правят“.

Проявленията на простащината в нашето общество много често имат общо с комплексите на хората от провинцията, дошли в градовете в търсене на по-добър живот. За тези хора е характерна една неувереност, желание за дежурно доказване пред другите. Част от тях показват възможностите си по интелигентния начин – учат, работят и развиват отрасъла си. Останалите обаче по-скоро искат да гръмнат в очите на околните, за да бъдат забелязани.

Въпросната друга част от хората са истинските селяндури. За разлика от своите разумни съселяни, те са истински нецивилизовани байганьовци. Мачовското им разбиране за живота кореспондира с Дарвиновите теории. Така да се каже, оцеляват само силните. А за да покажат силата си, ганьовци моделират гърнетата на автомобилите си, за да звучат като мощни спортни коли. Носят се с екстравагантни парцалки, присъщи за индианските племена. Ходят тежко и страшно, за да отблъснат противника. С нацепена ръка поплясват задните части на любимите си кифли...

Елементите на слободията са пряко обвързани с цивилизоваността. Именно заради това се появява толкова рязко и грубо разграничение между хората на свободата и изделията на слободията.

Свободата, това не е безкрайното отражение на нашите воля и мечти. Тя е ограничение в рамките на битието, което ни позволява да живеем в мир с всички около себе си. И за да има разбирателство, обществото създава закони. Но за неизмеримите дела, хората посочиха кое е правилно и кое грешно. След това облякоха свободата в тежката ризница на съобразяването, за да бъдат взети предвид желанията на всички живи. Свободата е мъдрост, но нейният антипод е детинщина.

Всичките белези на слободията, която така обичаме в България, са проява на много лош вкус от страна на любителите ѝ. Защо ли? Тя е аморална, неетична и противообществена. Разхайтеността е присъща за хората от гората, не виждали никога друго човешко същество. Това е едно примитивно, някак пуберско държание. Кажеш му нещо накриво, ще те изяде; опиташ ли да го посъветваш, ще ти се присмее; обидиш ли го, ще те гони до гроб...

Няма рецепта за вълшебна отвара, която да превърне онази нецивилизована част от народа ни в адекватни хора. Бързо решение, което да е продуктивно, не съществува. Само времето би могло да тласне умовете ни към развитие. А това е един бавен процес. Знаете, че предупрежденията са за онези, които могат да ги чуят. Но онези, чието съзнание е мъничко, са просто глухи. Докато не настъпи българската интелектуална революция, късането на нерви ще продължи.

автор: Александър Градинаров