С възрастта интимният живот на всеки човек минава през различни етапи. Самоизучаването на сексуалността почти винаги минава през полигамията. Тя дава опит, показва нуждите. Но в един по-късен момент романтичните идеи тласкат индивида към моногамните връзки, в които основен мотив е любовта. Ала постигането на индивидуално щастие невинаги е успешно. Уроците по обичане все повече ни застигат в съществуването ни, набиват ни канчетата и ни карат да се замисляме защо нищо не ни се получава...

След раздялата в живота на хората понякога настъпват много крайни промени. Когато завесата се спусне, театърът на чувствата оставя горчивина в сърцата на някои хора. Болката, която идва с драматичния финал, отключва примитивното в човека. А вместо театрален бис, за него започва спектакълът на безразборния секс. В опити да намери себе си, той открива единствено страдание. Няма по-тежък удар от късането на отношенията между двама влюбени. Адската мъка, която спохожда бившите партньори, ги кара да действат неадекватно след края. Спомените се заиграват със съзнанието. Страстни епизоди вървят пред очите. А желанието миналото да се върне се засилва с всеки изминал ден.

Болката и разочарованието са водещи усещания. А онези, които не могат да преживеят любовната развръзка, се чувстват травмирани. Несгодите от раздялата ги удрят право в увереността. Раздялата ги кара да усещат съществото си безполезно, нежелано, нещастно и отхвърлено. Комбинацията от тези чувства е причината те да се обърнат към полигамията, където смятат, че ще се чувстват по-добре.

Търсенето на безразборни плътски удоволствия за някои е начинът да докажат пред себе си, че „реално“ всички ги желаят, че са търсени, а светът не е свършил с краха на любовта им. Този комплекс за малоценност, проявяващ се през интимното, всъщност е една преповтаряща се илюзия. Навикът, роден от болка, във времето пресъздава и пресъздава един и същ сюжет. Желанието за любов става фикция, а реализирането му все по-невъзможно.

Множеството сексуални контакти повдигат духа и заместват загубеното за кратко. В един момент обаче полигамията стига момент на пренасищане. Креватната гимнастика вече не може да даде онова, което човекът иска. Оргазмът става просто едно едва осезаемо трепване. Няма го избухването. Онази „нирвана“ си е заминала.

С прескачането от легло в легло човекът забравя, че истинският секс не разчита само на физическото привличане. За него е необходимо и емоционално обвързване. Именно заради това понякога след случаен секс се чувстваме виновни и се обвиняваме, че направеното преди малко не е имало смисъл.

Стигне ли се до момента на пренасищане, полигамният човек изпада в нова депресия. След като е оставил предишната тревога да завладее съзнанието му, сега той трябва да се справи с две предизвикателства – ужасите на миналото и тези на настоящето.

Безразборното полово общуване не може да бъде отговор на една любовна раздяла. Всичкият този секс само отлага сблъсъка с реалността и необходимостта от ново начало. Поради това полигамните хора остават нещастни за дълго време. Те се чувстват неспособни да обикнат друг човек. Искат миналото си, проектират го върху случайните си креватни партньори и сами засилват страданието си. Травмите на любовта ни показват, че нещо вътре в нас не е както трябва.

Проблемите биха могли да бъдат от гледна точка на възможността да правим компромиси, да слушаме другия във връзката – какви са неговите нужди и какво иска. От друга страна са проблемът със съобразяването и разбирането за свобода. Вариантите са много. А докато полигамният човек не ремонтира съзнанието си, той е обречен на скучен безразборен секс, лишен от любов и силно човешко присъствие. Може би това е най-голямото наказание.

Александър Градинаров