Мнозина често изпадат в тежка ситуация след загубата на близък човек, любим, работа, приятели и тогава често си задават въпросите: „Как да си върна това, което имах? Как да стана предишния човек? За какво да се захвана?“

В този миг всъщност се оказва, че човек е изгубил „патериците“ си. И изпитва силна болка, празнота, страх и ужас дори. Но все още не знае, че може да ходи сам.

Не търсете отново „патерици“. Животът явно ви ги отнема, за да ви накара да разберете, че нямате нужда от тях, за да се движите напред. Защо обаче се вкопчваме в нещата около нас?

Когато се родим, ние сме малки и безпомощни и имаме нужда някой да се грижи за нас. Не можем да оцелеем без външна помощ. По-натам, когато пораснем, поемаме сами по своя път. В някои моменти от живота си обаче се чувстваме уязвими и слаби. В този момент някой или нещо ни помага и ние решаваме, че не можем без него.

В други случаи се чувстваме щастливи с даден човек, някои изживявания ни носят по-голяма радост или постигаме външен успех и приемаме, че това е всичко за нас, че то е смисълът, източникът на щастие и че само то може да ни вдъхнови и зареди. Затова ни се иска да го задържим завинаги. И вярваме, че ще е така. По този начин неусетно се привързваме към хората, изживяванията, познатите места, идеите, спомените, дори илюзиите си и те стават нашата опора, превръщаме ги в нашия център. Срастваме се с тях, определяме се с тях.

Смятаме, че те ни носят сигурност, а всъщност вкопчването в тях ни прави зависими – затворници на собствените ни страхове. И когато се случи: близки за нас хора да ни напуснат или да се променят; дадена връзка, която преди ни е правела щастливи, сега да ни носи болка; да загубим нещо, което сме постигнали; да бъдем лишени от нещо, което ни е правело щастливи и т. н. – нашата основа сякаш се разклаща.

Усещането е, че губим почва под краката си. Сякаш вече не знаем кои сме, изпитваме само болка, безсилие и панически страх. Първата реакция в такива случаи е да се вкопчим в това, което го няма, вярвайки, че само то може да ни направи силни, да ни даде това, от което имаме нужда. Инстинктивно сграбчваме това, което преди ни е крепяло и го стискаме здраво като спасително въже, мислейки, че без него сме загубени.

В други случаи се опитваме да се вкопчим в нещо друго – някакъв заместител, който да ни помогне да запазим равновесие. Вкопчването става подсъзнателно, инстинктивно. Това е процес, който се извършва в нас и става сякаш извън нашия контрол. Това, което ни кара да „стискаме“ е страхът, че няма да се справим, че ще останем сами, страхът от болката, страхът от празнотата...

Истината е, че понякога трябва да пуснем това, което ни е спасило, за да оцелеем.

Означава ли това, че не бива да се привързваме, че никога не трябва да се отдаваме на нещо извън нас? Означава ли да не позволяваме на другите да ни помагат, да не черпим сили отвън, да не търсим любовта на околните, да не обичаме? Разбира се, че не!

Човек като социално същество има нужда от близки, от подкрепа, от любов. Съвсем естествено е понякога да се чувстваме уязвими и да имаме нужда някой да се погрижи за нас. Нормално е в дадени моменти да изпитваме необходимост някой да „запали фитила ни“, да ни вдъхнови, да ни подаде ръка. Решението не е да не се привързваме и да не сме отдадени, а да се научим да се пускаме, когато е необходимо, да приемаме загубите като част от живота, като нужната промяна. Да се вслушваме в гласа в нас, когато нашепва: „ПУСНИ СЕ“. Да, ще изпитаме страх да се пуснем, но отвъд този страх е СВОБОДАТА.

Само когато можем смело да пуснем „спасителното въже“, което ни е предпазило от падане някога, ние можем да се уверим, че опората всъщност е под краката ни. Само когато се пуснем и направим крачка сами, ние можем да повярваме в себе си. А на въпроса: „За какво да се захвана?“ духовните учители отговарят: „За нищо, няма за какво да се захванеш.“ И макар това да звучи малко плашещо, всъщност това е свободата.

Защото само когато:

• можеш да се наслаждаваш на всеки миг с любимия човек, без да се страхуваш, че утре ще си тръгне;
• можеш да се радваш на днешния успех, без да се страхуваш, че утре може да претърпиш провал;
• можеш да градиш без страх, че утре може всичко да рухне;
• знаеш, че дори да загубиш всичко, ти ще бъдеш себе си, ще бъдеш ценен, съвършен и достоен, само тогава си истински СВОБОДЕН. Само тогава ще си отворен за нови възможности, ще може всеки ден да се възраждаш и няма да си заложник на хората и обстоятелствата.

Галина Чолакова