Като Венеция през зимата

Автор: Светлана Видинска, info@tialoto.bg

Казват, че удавникът се хваща за сламка. Когато една любов си отива, най-тъжното и най-безсмисленото нещо, което може да направите, е опитът да я задържите. Не е мъчително удавянето, а опитът да се изскочи. Всеки, който е минал по този път чудесно знае за какво става въпрос. Никой не може да контролира любовта на хората. Тя идва и си отива, може да остане, разбира се, но само когато пожелае, само когато е нужна не само на единият, а на двамата.

Иначе е доста своенравна - прави каквото си иска, избира когото си иска, настанява се в сърцето, настанява се в иначе помъдрелия ум и хоп – точно когато си мислите, че е лично ваша, вземе и си тръгне, без да предупреди. Тя точно така е дошла, неочаквана, непредсказуема, точно като идва снегът във Венеция – спира за кратко, колкото да подлъже с бялата си красота. После лека полека идват калните стъпки на делника, и докато разбереш какво става, снегът на чувствата отдавна е преминал в мокрите следи на нещо, което всъщност никога не ти е принадлежало.

Усещането за приказка обаче няма как да последва онази луда, невъзможна любов, която кой знае защо си е тръгнала. Вероятно за да докаже, че никога не може да бъде обикновена и делнична, или пък именно защото толкова много е искала да бъде част точно от делника - за да го превърне в нещо друго. Но никога, абсолютно никога в даденост.

Когато любовта си отива, остава усещането за празнота. Винаги се получава така. Защото тя е продължението на мислите, тя е продължението на думата, която все едно е била на върха на езика ви и другият я е отгатвал и изричал, даже повече – другият е обличал мислите ви в думи и копнежите в ласки. После... После прекалено много думи, прекалено много ласки и прекалено много повторения, а любовта бяга от тях като от чума. Всичко, което я ограничава, я убива. Хората изобщо не осъзнават, че колкото повече се вкопчват в нея, толкова повече тя прави и невъзможното да си отиде. Никога не можете да я затворите само защото по някакъв начин е намерила адреса ви. Никога не може да бъдете напълно сигурни, че завинаги ви принадлежи. Все едно да сложите вятъра в рамка. Може да й се наслаждавате докрай, но дори не си помисляйте да я обсебите. Когато любовта си отива тя иска да разберете, че само ви е показала част от лицето си – колко глупаво щастливи може да бъдете, но това не е точно вашата любов, а само отражение на копнежа ви по нея.

Защото когато дойде истинската лично ваша любов, тя няма да бъде Венеция през зимата - с краткия и бързо топящ се сняг, няма да ви подлъже с бялата приказка на няколко мига. Тя ще запали усещането за безкрайно лято, ще ви покаже милиардите нюанси на цветовете, за да откриете вашия. Много по-късно с изненада ще установите, че всеки цвят се нарича любов. Колкото и пъти да го повтаряте, ще ви се струва, сякаш сте първите във Вселената. Или поне във Венеция. Но вашата Венеция няма да е зимна, а вечна. Така че се сбогувайте с краткотрайната й зима - красиво!