Приоритетите се избистрят като планински поток, когато хората знаят, че има остава малко време на този свят. В никакъв случай не ви пожелаваме да се оказвате в тяхната ситуация, но сигурно ще ви е интересно да разберете за какво съжаляват неизлечимо болните най-много. Заключенията са на писателката Брони Уеър, която е посветила няколко години от живота си в грижи за такива пациенти. Тя споделя петте най-често срещани техни разкаяния.

1. Искаше ми се да имах смелостта да живея живота, който исках, а не този, който се очакваше от мен.

Още по темата

 

Това е най-честото съжаление на всички неизлечимо болни. Когато хората осъзнаят, че животът им е към края си и погледнат назад виждат ясно колко много техни мечти са останали неосъществени. Повечето хора не са осъществили дори половината от бляновете си и трябва да умрат с мисълта, че това се дължи на изборите, които са направили или, които не са имали куража да направят.

Много е важно да се опитаме да достигнем поне част от мечтите си, докато е време. Когато загубите здравето си, вече ще е твърде късно. Здравето носи свобода, която много малко хора осъзнават, докато го имат. Ако сте гледали филма „Ритни камбаната с финес", където Джак Никълсън и Морган Фрийман ги очаква сигурна смърт, но решават да изживеят последните месеци от живота си, така както си искат, значи знаете за какво ви говорим.

2. Иска ми се да не бях работил толкова усилено.

Когато на човек му дойде последният час той се замисля, че от много работа, не е отделил достатъчно време за общуване с децата и половинката си.

Тази популярна скръб би трябвало да подсети прекалено амбициозните хора, че има много по-важни неща от кариерата им. Малко хора осъзнават колко голяма част от живота си отделят на професията си и то съвсем съзнателно. А би било добре да осъзнаят, че стремежът към високи доходи запълва живота им, но не ги прави по-щастливи.

3. Иска ми се да съм имал смелостта да изразявам чувствата си по-ясно.

Много хора потискат чувствата и емоциите си, за да запазят мирните си отношения с другите. В резултат на това те засядат в едно посредствено съществуване и никога не се превръщат в това, за което мечтаят. Много от заболяванията са резултат или се свързват донякъде с натрупани горчивина и възмущение в душата на човек.

Не можете да контролирате реакциите на другите, но можете да промените собствените си реакции. Бъдете по-честни и към себе си и към другите и не се страхувайте да говорите за нещата, които ви притесняват - по-здравословно е за вас. Във всички случаи ще спечелите.

4. Иска ми се да бях останал в контакт с моите стари приятели.

Тежко болните хора осъзнават с носталгия качествата на своите стари приятели, с които са изгубили връзка. Често хората се затварят в рамките на своя собствен живот и погубват ценни приятелства, които просто спират да поддържат. Човек трябва да осъзнае, че добрите приятели заслужават да им се отдели време и усилие.

Безспорно е, че забързаният начин на живот е трудно съвместим с близките приятелства и редовните контакти, но когато човек е на смъртния си одър той иска да е обграден от повече близки хора, които го ценят и обичат.

В края на живота всичко се свежда до любов и отношения.

5. Иска ми се да си бях позволил да бъда по-щастлив.

Хората осъзнават чак в края на живота си, че щастието е избор. Всеки може да се отърве от наложените модели на поведение и лошите си навици, стига да поиска. Т. нар. "комфорт" често не позволява на хората да правят промяна към по-щастлив живот. Страхът от тази промяна ги възпрепятства и те се вкопчват в живота, който уж ги задоволява. Когато, обаче, разберат, че този живот свършва, техните скрити копнежи изплуват на повърхността и им се иска да могат да се върнат назад и да поправят някои глупости, които са сътворили.

Когато е на смъртно легло, човек не се интересува какво мислят другите за него. Животът е избор. Щастието също. Изберете щастие!