Защо перфекционизмът се превръща във ваш враг

Стремежът към развитие и желанието за постигане на най-добрите резултати е качество, присъщо на амбициозните и решителни хора. Както във всичко в живота и тук трябва да се търси балансът. Много хора не успяват да се позиционират в така наречената златна среда и цял живот остават обременени от желанието за съвършенство във всички творчески начинания. Често упоритото преследване на перфекционизма се оказва най-големият човешки враг.

Обикновено хората губят реална преценка за качеството на техните творения в момента, в който ги създадат. Резултатът никога не им се струва удовлетворяващ, а крайната цел – направо недостижима. Комбинацията от тези усещания, заедно с необходимостта от усъвършенстване води до пълна парализа. Иронията е, че понятието „перфекционизъм“ подтиква хората към подобряване и усъвършенстване, но често се превръща в деструктивна фикс идея.

Стремежът към творческо съвършенство не води до нищо добро. Единственото нещо, което безкрайната преработка на вашата работа предизвиква, е хаос и объркване. Понякога човек не е доволен от това, което е направил, докато не премине през всички други варианти и не открие, че всъщност първообразът е бил най-добрият вариант. Целият този процес се отразява зле на психическото и емоционално здраве на човека.

Развитието на личността подтиква хората да търсят съвършенство и винаги да се стремят към максимума. Не всеки човек обаче, залита настрани и става обсебен от идеята за перфекционизъм. Някои хора осъзнават, че в повечето случаи промените не водят до нещо по-добро, а просто до нещо по-различно. Разбира се, има случаи, в които човек трябва да преработи нещо, за да може то да се сдобие с по-добър вид. Някои режисьори например, заснемат една сцена по над 100 пъти, докато не достигнат максимална реалистичност на действието.

В случай, че човек иска да се отърве от бремето на перфекционизма, той трябва да осъзнае, че нищо в живота не може да бъде напълно идеално. Хората трябва да дават максимума от себе си, за да се чувстват спокойни вътрешно и да умеят да се задоволят с резултата. В крайна сметка човек се учи цял живот. Едва ли обаче само един живот е достатъчен, за да може някой да се докосне до съвършенството.