Жени и Боби: Когато любовта на сцената премине и в живота

Може да я познаем като Красавицата в „Красавицата и звяра“, а него като Ангел в „Щастливият принц“.

Жени Василева и Боян Стоянов са лица, познати от афиша на Варненския държавен куклен театър, но още преди това любовта им към сцената се пренася и в живота.

Въпреки крехката си фигура, тя играе хърватката Лейтенант Докич от НАТО в американски научнофантастичен екшън „Scorpios gigantus“. „Беше много яко – тъкмо завършвахме НАТФИЗ, когато ме взеха да участвам във филма – спомня си Жени – Снимах две седмици, защото ролята беше голяма и тренирах за мускули, тъй като в една сцена трябваше да се бия на канадска борба“.

На родна почва я помним от филма Love.net, като журналист – колега на героя на Захари Бахаров. Показа, че добре се справя в комични ситуации с „Шаш“ – предаването на Влади Въргала, а също участва в „Умно село“.

От лятото на 2004 г. двамата са във Варненския театър, където буквално се женят. А тази година Жени и Боби отбелязват 10 години семеен живот. Още не могат да повярват, че така бързо минава времето.

Последното заглавие, в което делят една сцена е спектакълът на Теди Москов „Пурпурният остров“ от Михаил Булгаков. За разлика от другите постановки, тази е за възрастната аудитория.

„Това са два коренно противоположни като стил, послание, визия и целева група спектакли, показващи широкия диапазон на нашия репертоар, защото искаме всеки, и малък, и голям, да намери нещо за себе си при нас, което да го развълнува от сцената“, разказва Боян.

Спомняте ли си как усетихте, че искате животът ви да продължи в една посока?

Боян: Не мога да кажа, че сме го усетили в някакъв определен момент. Открихме се, допаднахме си като характери и интереси, станахме приятели. После се появиха и по-силни чувства и някак неусетно пътят за нас се оказа един – хубаво ни е да вървим по него, „хванати за ръка“ във всяко отношение.

Жени: Сякаш невидима сила ни притегли един към друг. По-късно разбрахме, че ни е изключително приятно да творим заедно. Любовта допълни приятелството година по-късно.

Работейки заедно – критични ли сте един към друг или по-скоро си вдъхвате вяра?

Жени: Доста сме критични. Понякога изпадаме в остри противоречия. Когато вече нещата се получат – удовлетворението е голямо.

Боби: Ще допълня, че противоречията идват, защото знаем какво можем. Това ни помага и да се поощряваме. Не спираме да искаме още и още един от друг.

Пренасяте ли ситуациите от театъра у дома?

Боби: Театърът е толкова вълнуващ, че не можем просто да свалим костюма, да угасим сцената и всичко за деня да приключи. Емоцията е така силна, че прескача и прага на бита, което за нас не е проблем – по основателни причини, пълното разбиране от половинката е налице.

Жени: Важното е да пренесем само хубавите неща. Да си кажа, радвам се, че съпругът ми е и мой колега, защото все не ни достига време да се наприказваме.

Може ли един артист у нас да живее само от куклен театър? Достатъчно ли внимание обръща държавата на хората на изкуството?

Жени: Вярвам, че човек може да живее и с 200, и с 2000. Всеки сам решава какъв стандарт иска да поддържа.

Боби: Факт е, че работим допълнително, за да имаме удоволствието да правим куклен театър. Държавата не само, че не прави нищо за културата, но явно и не я интересува този „социален сектор“, след като никой театър не може да отговори на нивото на критериите, за които следи – за съжаление изразими само в цифров вид.

Кои са най-големите трудности във вашата професия, които остават скрити за публиката?

Жени: Недостигът на време. Трудно е да учиш много текст, да танцуваш, когато тялото е изтощено, да водиш тежки кукли. Тогава ти се иска денонощието да е поне 36 часа, за да можеш да си изработиш нещата, да си научиш текста и евентуално да поспиш. Но това почти никога не ни се е случвало и за щастие, се раждат великолепни спектакли в такива ситуации.

Боби: Аз пък приемам трудностите с отворени обятия, защото ако нещо е лесно – не е интересно. А другите трудности, от материално-битов характер, са познати на всички – те пък съвсем не са интересни.

Защо избрахте кукления пред драматичния театър?

Жени: Кукленият театър избра нас. Имах страхотна съпротива и всяка година се канех да се местя в драматичните класове на НАТФИЗ, до момента, в който осъзнах, че в кукления свят има много повече магичност.

Боби: И мен ме избра кукленият театър. Кандидатствах паралелно и за драматичен театър, но по волята на съдбата се класирах в Куклената катедра. Тогава, признавам си, открих езика и силата на въздействие на кукленото изкуство и му станах поклонник и последовател.

Ходите често и на фестивали в чужбина. По различен начин ли се възприема кукленият театър в чужбина и у нас?

Жени: Да, ние сме изключително пътуващ театър. През 2015 г. взехме участие в 19 театрални фестивала, 9 от които зад граница – Турция, Италия, Южна Корея, Тайван, Израел, Сърбия и Босна и Херцеговина. За щастие публиката в чужбина реагира още по-емоционално и ни дава много висока оценка, което осмисля къртовския ни труд. Това ни кара да се чувстваме още по-горди, когато представяме България.

Боби: Пътуваме, но по-важното е, че основната ни публика – децата, независимо дали у нас или в чужбина, реагират почти еднакво въодушевено на нашите представления. Това ни кара да мислим, че сме успели да изпълним тази важна особеност на изкуството да въздейства универсално.

Чувства ли се достатъчно оценен актьорът в България?

Боби: От публиката – да! Най-желаната и с непроменлива стойност оценка са аплодисментите на публиката след края на спектакъла. Но вече казахме: за материалното оценяване има още какво да се желае.

Изглеждате чудесно. Как поддържате форма?

Жени: Ако сме стегнати и гъвкави, то това е, само защото спектаклите, в които участваме го изискват. Имено те ни поддържат в добра форма. Иначе вкъщи понякога правим упражнения. Аз практикувам йога, но признавам си, не съм редовна. А от три седмици с Боян ходим на аржентинско танго. Да поддържаш форма с танц е най-приятното занимание и за тялото и за душата.

Боби: Разбира се някоя и друга част от тялото ми има нужда от допълнителна стимулация дали с коремни преси или лицеви опори, но не мога да кажа, че имам редовен спортен режим. Другата важна част е храненето – понякога си налагам доста строги ограничения в менюто, особено след празниците, които всеки път са дни на безпаметно отдаване на какви ли не вкуснотии.... и сладките неща – моята непреодолима слабост.

Имате син, той сигурно е гледал целия репертоар – той какво ви казва, виждайки ви на сцена и смятате ли, че ще е следващият актьор в семейството?

Жени: Нашият син Лъчезар е прекрасно дете, но със сигурност няма да е следващият актьор в семейството. Може би като режисьор би се справил чудесно, защото има богато въображение и обича да създава истории. Засега математиката е неговата страст.

Боби: Лъчо сега е на 8 години, но имаше един много трогателен момент, когато беше по-малък и гледаше наш спектакъл от първи ред. Щом двамата с майка му се появихме на сцената, се извърна назад към останалата публика и независимо, че представлението течеше, гордо ни представи: „Това е мама, а това е тате!“. Въпреки, че е изгледал всичко от нашия репертоар, не мога да кажа че театърът е негова страст, но изпитва едно невероятно чувство на респект към него. Своя артистизъм проявява предимно вкъщи и най-вече в развихреното си въображение, когато си измисля истории в своите игри. А дали ще се изкуши от нашата професия не знам, засега се ужасява от мисълта да застава пред много хора.