Непорасналото момче Юли Малинов

Питър Пан.  Снимка: Театър София

1 / 6

Какво е да си част от семейство на актьори в днешна България разказва Юли Малинов от Театър София. Неговата съпруга е актрисата Гергана Данданова - част от трупата на Театър Българска Армия. Все пак двамата избягват да си говорят за театър у дома. Не са от двойките, които се режисират. "Вкъщи гледаме да правим други неща – като любов и да си гледаме децата, защото така или иначе достатъчно от времето си прекарваме в театъра.", споделя Юли, който може да видим как лети като Питър Пан. Актьорът прави и по няколко салта и други превъртания по време на всеки спектакъл, вдъхновен от творбата на Сър Джеймс Матю Бари. Постановката се играе на сцената на Театър София. Оказва се, че това не е най-трудното за ролята му, тъй като още от гимназията спортува. Започва с айкидо. По-късно се запалва и по вин чун – разновидност на кунг –фу. Именно то го поддържа физически и психически. Ходи и на фитнес, и изобщо тялото му винаги е готово за работа. Самият Юли цени физическата подготовка на артиста на сцената.

Кога реши, че искаш да си актьор?

Още от детската градина бяха дошли някакви актьори да ни питат кой иска да се запише на курс. От там се преместих в школата на Ники Априлов в Двореца на децата, след което бях в трупата на Бойчо Урумов. От нея излязоха доста големи артисти – Захари Бахаров, Владо Карамазов, не мога да ги изброя всичките. Приеха ме и в НАТФИЗ. Завърших при Пламен Марков, Ивайло Христов и Атанас Атанасов. Бяхме чудесен клас, много бързо се сплотихме. Като завършихме известно време играх в Старозагорския театър.

Съпругата ти също е актриса – Гергана Данданова от Театър Българска Армия.

Заедно сме от студенти. Големият ни син се роди, когато бяхме в трети курс. Иначе да си актьор не е лесна професия, а когато и двамата в едно семейство са – става още по-интересно. Даваш наистина много от себе си. Освен физическо, психическото натоварване е много голямо. Някои хора си мислят, че в театъра играещите се забавляват, но както казва Ивайло Христов: „Иля и го напраи ти!” в Академията сме работили от 9 сутринта до 12.00 вечерта. Умората е голяма. Текстът е най-малкия проблем. Натоварването да мислиш върху образа е истинската трудност.

Мислил ли си да емигрираш?

Исках да уча в Петербург – кинорежисура, но като се появи малкият, трябваше да се грижим за него. Нещата така се завъртяха, но не съжалявам за нищо. Намерих своя път в нашето изкуство. Бях поканен и в Театър София, където открих моя път. Освен в Стара загора, съм играл в Театър Българска армия – 2 години, но там не се чувствах добре. Може да е най-добрия театър, но ако атмосферата не ти допада, няма смисъл да продължаваш. Иначе жена ми е там, но аз бях поканен тук и от тази сцена започна израстването ми. Завоювах свое място. Преди да дойда тук, съм играл само в едно детско представление, а сега ми се дадоха няколко главни роли. Освен Питър Пан, играя дяволчето Фют в „Ян Бибиян”. Не разграничавам детските представления от тези за възрастни. Всяко има своето място.

Успяваш ли да се измъкнеш от образите на сцената в живота?

Задължително, иначе се превръщаш в шизофреник. Не всичко е театър, въпреки че "животът си е сцена и всички сме артисти в него", трябва да ги разграничаваме двете неща.

Върна ли се в детството с Питър Пан?

Много се зарадвах, че повериха тази роля на мен. Този герой ми е любим именно от детството. В историята има много философия и всеки в зависимост от възрастта си намира своята, а аз съм си още непораснало момче. На сцената доста се превърташ, направи и две салта веднъж. Ролята изисква доста физически възможности.

Това ли бе най-трудното в нея?

Спортувам отдавна, гледам да съм във форма и това много ми помага в професията. Всъщност трудното за мен бе да уловя детинската наивност, но за късмет ми помогнаха двете ми момчета. Крадях обилно от поведението им, особено на големия ми син.

Как децата ти те припознаха в Питър Пан?

Децата ми са гледали спектакъла много пъти, но естествено първия път бяха особено въодушевени. На мен също ми доставя удоволствие да видя децата, не само моите, отворили големи очи, вярващи в детството, във феите, в Питър Пан. Затова и обичам да играя в детски спектакли.

Има ли разлика столичната сцена с тази извън София?

Има. Там трупаш опит. Играеш различни роли, позволяваш си да пробваш. Винаги съм бил на мнение, че ако те хвърлят веднага на голямата софийска сцена, има вероятност да се затвориш, да не се усетиш готов. Като дойдох тук вече нямах притеснения, че играя Бенедикт или Отело. Играеш и Хамлет в „Отело и Жулиета”. Това е по Шекспир – комична постановка на Ивайло Христов и Атанас Атанасов. Никога не бях желал страстно да играя Ромео. По-скоро ме предизвикват ролите на гадняр. В тях търся качества, които не притежавам. Много ме интересува Отело – вълнува ме ревнивеца. А като жанр, харесвам повече комедията, докато драмата ми е по-чужда.

Преподаваш също така?

От този септември Георги Новаков ме покани в театъра на Армията като асистент. Бях шокиран. Не съм предполагал, че ще се занимавам с преподавателска дейност. В началото дори бях на ръба да откажа, защото мислих, че не съм готов, но реших да опитам. Дадох си сметка, че младите хора, с които ще работя, ще ми помагат и на мен. Припомнят ми неща, които съм забравил, дават ми от енергията си и аз им връщам с всичко, каквото мога. За нищо не съжалявам. Взехме клас от 1-и семестър и виждам, че като дойда в театъра все едно съм се върнал няколко години назад, когато имах още повече енергия.

Каза, че си искал да учиш режисура, занимава ли ти се и с кино?

Имам идеи в главата си, които искам да филмирам. Никога не е късно. Ивайло Христов е добър пример за това. Той се дръпна от театъра, за да снима филми. Мечтата си седи в мен и когато трябва ще се случи.

Пречи ли ти това, че щом не си на екрана, значи не си достатъчно известен?

Бих снимал в киното или в сериал, ако ме грабне някой сценарий. Важното е да те забележат, ако имаш качества. Лилия Маравиля, която е от нашия театър е добрият пример за това как по естествен път, заради таланта си, започва пътя ти и на екрана. Така трябва да се случват нещата, не обратното – случайно попаднал в някой сериал, изведнъж да влезеш в театъра. На сцената нещата са различни.

Какво си пожелаваш в личен и професионален план?

Да съм здрав, за да мога да работя. Не ми трябват мерцедеси и стабилна банкова сметка. Искам семейството ми да е здраво, за да мога да работя. В професионален план искам роли. Не мога да кажа, че ми е достатъчно това, което ми се дава. Играе ми се, та две не виждам - хубави роли, които да ме предизвикват, да ме карат да мисля и да ме вдъхновяват.

автор: Петя Славова