Хубаво е да оставим нещо след себе си и то не е телевизор

Животът, който показваме че водим, невинаги е онзи, истинският. Какво се крие под повърхността се опитва да установи театралният спектакъл „Мъртвия град“, режисиран от Василка Йорданова. Постановката се играе в малката зала на Театър „Сълза и Смях“, а ролите са поверени на Ирмена Чичикова, Христо Терзиев и Марина Александрова – Мандарина. С нея именно си поговорихме за професията на актьора, навиците и живота.

Как влезе в „Мъртвия град“?

Като човек на свободна практика винаги съм търсила някакви представления, които да са камерни, мобилни и да се играят на много места. Все пак нямаме силата на държавен театър, но за нас внушението, което предаваме е важно да е на ниво. Прочетох пиесата, грабна ме, защото е съвременна и интригуваща. Проблемите, които са зачекнати в нея са всъщност едно вечно присъствие. Задава въпроси, които и хората вечно си задават.

Вечно като инертността и навиците, които убиват едно място ли? Кой е всъщност този мъртъв град?

Възможно е да се каже, че градът е събирателен за всички хора, които вече живеят предимно в мегаполиса. В пиесата се разказва специално за Петербург. Той е потъвал два пъти. Бил е изгарян, опустошаван по време на различните режими. Но всъщност проблемите могат да се пренесат спокойно в който и да е град, тъй като това са проблемите на нашето общество днес. Трудно ни е да се отлепим от материята, а именно тя ни привързва към тези земни неща. Покрай тях забравяме да се огледаме и осъзнаем, че има една вечност, която кръжи около нас. Дори когато умрем, трябва да оставим нещо след себе си, но то да е съществено, а не къща, телевизор, хладилник. Оставете тези мъртви, мимолетни провокации на съвременното общество. Те се постигат за кратко време, но всъщност не са ни необходими. Всъщност това е посланието в пиесата.

Ти едва ли държиш на „мимолетното“ и все пак без него не може.

Опитвам се да преценя. Водя борба, не само като човек, който е художник, поет, актьор. Занимавам се с много неща и се хващам как съм обсебена да покажа какво ме вълнува като артист. В същото време се хващам на моменти как си мисля: „Ти имаш дете, трябва да му осигуриш хляб, материална база.“ За съжаление навсякъде тези професии не са добре платени. Рискът е огромен. Идват приходи, които свършват бързо, защото не са постоянни. Ако пък играеш в държавен театър, парите са много малко и се чудиш кому е нужна тази саможертвеност. После се питам: „А изобщо нужен ли е театърът, картината“... и се сещаш в каква дилема е човек всеки божи ден: дали да оцелява духовно или материално. Големият въпрос е как се съчетават двете неща. Правиш това, което радва душата ти. Виждайки, че и други хора се заразяват и са готови да откликнат, ти се струва достатъчно. Е, има го и момента, когато получиш сметката за телефона. Колебаеш се дали да дадеш парите за това или да отложиш това плащане за по-късно.

При теб е явно какво надделява, но защо избра това, вместо някой по-лесен път към „успеха“?

Това е въпрос до възпитание. Приемане на изкуството трябва да има от най-ранна детска възраст. Това не е материя. Икономиката не зависи от нас, но е белег за развитието на едно общество и за да има любов към театъра, музиката и другите изкуства, те трябва да се поливат и редом да са важни за българското образование, колкото е математиката, информатиката. Все пак от това зависи емоционалното здраве на една личност, на цял народ.

Професията на актьора звучи примамливо, а като че ли хич не е.

Трудна е. Чувстваш се неудобно като имаш частни проекти. Често се озоваваш в позицията на човек, който проси. Унизително е, но същевременно няма по-голяма награда за нас, когато срещнем някой, който ни каже, че харесва спектакълът, в който си участвал.

Има ли някакво раздвижване във вашата професия, покрай сериалите и филмите, които се снимат вече и у нас?

Започват да се променят нещата. Идват реформи в театъра. От друга страна закриват се сцени. Моят апел е тогава пък, ако ще минаваме на частен принцип, управниците ни да помислят как да облекчат меценатите, а да не им пречат. Аз се занимавам с частни проекти и не мога да разбера как сме единствената страна, която няма точна и ясна конкретност върху закона за меценатството.

Разкажи повече за този проблем.

Оказва се, че има хора, които искат да дадат пари за даден проект. Могат да помогнат, но когато даряват, трябва да платят нещо като десятък. Безумно е да дават процент, защото са дарили пари. Не е честно. Трябва да се освободят хората, които дават за изкуството. Те трябва да са облекчени, за да може и ние да съществуваме и в частна форма. Дори напълно бих подкрепила закон, в който се въвежда и данък култура – както има пенсионен, данък въздух. От заплатата на всеки по 5 лв. на месец да се дават за фонд изкуство и култура. Така ще има взаимодействие. Да има нормален кръговрат и място за всеки под слънцето.

Като че ли повечето ти колеги също признават за този проблем. Преди време имаше и протест пред Народния театър.

Това е една синджир марка, която няма как да се разруши. Мои колеги се страхуват да изразят ясна позиция върху това, което се случва, тъй като зависят от някой колега, който е вече бизнес ориентиран към собствената си професия. Дразня се от понятието „мечки“. Имам апел към всички хора, които са преуспели в тази професия. Искам да ги попитам как те започнаха и как извървяха своите първи стъпки към т. нар. техен успех. Смешно е да съществува понятието „мечки“.

Свързвам го с хора с верига за носа, движени от някой друг. Това е поръчково изкуство, заради нечии интереси. Съществува като ухажване на разни политически партии и хора с власт, имащи пари. Няма как да ги обвинявам, защото те не са виновни. У нас зловредната среда се поддържа. Предполагам, че ако ти искаш да се издържаш с това изкуство, трябва да направиш и тази духовна жертва – да си плюеш на таланта. Много мои колеги, ужасно способни, правят неща, които бих нарекла – фациалис – напъват се да са нещо, което не са и са се схванали от тази пуста инертност. Ето, стигнахме пак до нея. Пожелавам им скорошна промяна и осъзнаване. Връщане назад и припомняне защо са се захванали с тази професия. Имам въпрос към тези колеги: „Какви бяха в началото и в какво са се превърнали сега?“