Всеки човек прилича на някое пиле. Полковникът е наперен и изкукуригал. Има свраки, хвърчиопашки, които кряскат и се бутат, където не им е работата. Има гълъби – кротки, има ястреби – хищни. Има и орли. Орлите са на изчезване.“

А в „Пилето, което казва Ку“, героят на Иван Юруков може да говори с птиците. Затова пък трудно се разбира с хората. Героят се е заредил с пистолет, куфар и стълба, по която се качва. И слиза – в зависимост дали животът върви нагоре или надолу.

Често му се (при)чува „Ку“. Едно и също, но контекстът на различните истории му придава нов нюанс. „Ку“ пък се оказва онази енергийна частица, която движи човек напред и му дава надежда или го стяга за гърлото, без шанс за промяна.

Моноспектакълът на добре познатия ни актьор от трупата на Народен театър „Иван Вазов“ е базиран на разкази от сборниците „Малкото име на дните“ /2012/ и „Тиква!“ /2013/ по Александър Урумов.

А актьорът влиза и в ролята на режисьор. За музиката пък се доверява на избора на Михаил Шишков-баща. „Пилето, което казва Ку“ може да гледаме на 28 юни в Нов театър НДК от 19.30 часа.

„Пилето, което казва Ку“ е първият ти моноспектакъл. Какво е различното усещане да нямаш партньор на сцената и да разчиташ само на себе си?

Различното е в това, че имаш само себе си. Когато играеш в пиеса с колеги пак разполагаш със себе си, но можеш да намигнеш на колега и той да продължи. Заедно да излезете от сцената. Да започне друга, а ти да си починеш малко. Докато тук яхваш ракетата, запалваш фитила и трябва да стигнеш до края по начин, че да ти стигне горивото.

Ти и режисираш „Пилето, което казва Ку“. Кой надделя в теб – режисьорът или актьорът

То е симбиоза, не го разделям по този начин. Работиш в монологичен текст и изхождаш изцяло от вътрешното усещане на това как да изглежда. Спектакълът се появи от само себе си. Не се съпротивлявах, само се доверявах на интуицията си, на пътя. Така че не мога да кажа: „От 14.30 до 16.20 съм режисьор, а от 18.00 съм актьор, сценограф или композитор“. По естествен начин се появи и музиката на Михаил Шишков-баща. С него се срещахме няколко пъти, говорихме, избрахме репертоара и той пасна точно където трябва. Обособи се палитра от настроения, която в синхрон с текста създаде общ облик на спектакъла. В този процес нямаше място за режисьор. Просто се роди и аз като акушерка трябваше да му помагам. На това казвам доверие. Това му трябва на един спектакъл, независимо дали си сам или си партнираш с колеги. Доверие в сбъдването, в случването, в съавторството.

Кога узря идеята да направиш моноспектакъл и кога се преоткри в текстовете на Александър Урумов?

Мислил съм си много пъти как става така че дадена роля се появява в точния момент и точното време. Какви са тези стечения на обстоятелствата, откъде произтича тази ирония. Защо четох „Престъпление и наказание“, например? Защо се появи Разколников в живота ми и години по-късно го играх?

И отговорът е...

Не знам, не съм го търсил. Той сам ме намира. Това е друг коридор на акушерството. Идеята стои някъде. Минава близо и сетивата те карат да отвориш вратата и да надникнеш. Не мога да кажа кога точно става това. То е вдъхновение. Постоянно дебне, а артистът трябва да е нащрек и да лови каквото може. Защото понякога може и да не може!

Как подбираш проектите си?

По време на своето пътешествие творецът трябва да поддържа в себе си стриктна хигиена и да възпитава в себе си доброта и красота. И когато дойде такъв момент да сподели своята изградена чувствителност към възприемане на света в спектакъл, картина, музика.

А как те променят ролите ти?

„Човек се променя. Човекът е като стадо. Пуснеш го някъде и той тупа-ла-рупа-ра си отива там, където е дошъл...“

А като излезеш от роля?

Човек се ражда с определени таланти. От него се иска да ги развива, без значение какви са. По пътя му се случва да ги загърби. Готов е доброволно да се включи в схема и да забрави да погледне звездите или да чуе птиците. Връзката е заглушена, спира. В един момент се случва нещо в живота му, което го връща към талантите му, особено ако е мислещ. Връща се там откъдето е дошъл.

Кой е любимият ти момент от постановката?

Моят беше за това как хората живеят „временно“ – временно са шофьори, въпреки че са актьори по професия, например. Изобщо живеят по начина, който не припознават за техен. С надеждата, че това е „временен“ процес, но той си остава.

А твоят кой е?

„Ще стрелям, ама друг път“.

Не може без пистолета, а?

Представяш ли си, ако този пистолет гръмне наистина и в него има истински патрони. Сигурно аз ще съм си го сложил, защото си нямам сценични работници, нито колеги на сцената, та аз си го зареждам. Така казват класиците – щом има пушка, ще последва и изстрел.

А трябва ли да ги следваме?

Класиците казват и че „Красотата ще спаси света“. Не виждам нищо негативно. Това е опит, специално в пиесата да се отърсим от мисли, които ни затварят в собствения ни капан и да видим действително, че от нас зависи да сме по-добри и откровени един с друг.

В моноспектакъла ти видях мъже на ръба на нервна криза.

Героят ми е на ръба на равносметката. Намира се на кръстопът и има възможност да избира. Но хората около него са на ръба на нервна криза, а той ги имитира и хладнокръвно съзерцава. На кръстопът има шанс, надежда.

Какво още търсиш от ролите? Предизвикателство. Всяка роля те води към нови предизвикателства. Не мисля, че те се повтарят.

Имаш доста номинации за ролите си. Последната бе за участието ти в „Майстори“. Стремиш ли се към награди?

Щастлив съм, че правя това, което обичам, независимо от отличията. Всеки творец тръгва с тайното пожелание да удовлетвори себе си преди всичко. Пък после кой видял, кой разбрал...

Ти удовлетворен ли си?

Да! И сега какво? Край? Не, напротив, винаги има накъде да се отиде. Процесът на надграждане на образа не свършва с идването на премиерата. Той се случва и чрез публиката. Взаимно извървяваме пътя. Не знам дали мога да си позволя да говоря за зрителите, защото е много отговорно, но и те имат нужда да минат по този път. Случва се натрупване, затова и много трябва да се внимава какво се представя на публиката.

Къде чуруликаш твоето „Ку“ извън сцената?

Гмуркам се с плавници и шнорхел. Където може, в близост до река.