Дали злото е вродено у нашите деца или е плод на липсата на внимание от страна на родителите? Как отглеждането и възпитанието на един човек и небрежността на неговите настойници могат да превърнат невинното подрастващо в завършено чудовище?

Можем ли да предотвратим подобни катострафални последици за децата ни? Отговорите на тези и още куп подобни въпроси можем да получим от „В началото бе възпитанието" – книга, в която легендарната Алис Милер, един от най-изтъкнатите психолози на Европа, посветила се върху проблемите с малтретирането на децата, ни предупреждава за пагубните последици от т. нар. „отровна педагогика".


Ето и откъс:

Доста отдавна си задавам въпроса как бих могла в нагледна, а не в чисто интелектуална форма да покажа какво се причинява на децата в много случаи в началото на живота им и какви последици има това за обществото; как мога да разкажа, се питам често, какво откриват хора в дългогодишната си усилена работа по реконструиране на началата на живота им.

Към трудността на изложението се прибавя и старият конфликт: на едната страна стои задължението ми да мълча, на другата стои убеждението ми, че тук е налице закономерност, която не бива да остава достъпна само за малцина посветени. от друга страна, познавам защитата на неанализирания читател, чувствата на вина, които възникват, когато се заговори за жестокост, а пътят към скръбта трябва да остане още затворен.

Какво тогава да правим с това тъжно знание?толкова сме свикнали да приемаме всичко, което чуваме, като предписания и морални проповеди, че понякога можем да изживяваме и чисти информации като упреци и затова и съвсем не можем да ги възприемем.

С право се отбраняваме от нови изисквания, след като твърде рано и нерядко с насилие към нас са били отправяни прекомерни морални претенции. любов към ближния, себеотрицание, жертвоготовност – колко хубаво звучат тези думи, а колко жестокост може да се крие в тях само защото се налагат на човешкото дете силом, и то още в период, когато е невъзможно да са налице предпоставките за любов към ближния.

Принудата нерядко задушава тезипредпоставки в зародиш и онова, което остава, е напрягане цял живот. То е като корава почва, на която не може да расте нищо, и единствената надежда, че все пак можеш да наложиш силом изискваната любов, лежи във възпитанието на собствените ти деца, при което пак можеш да я изискваш безмилостно. Поради тази причина бих искала да се въздържа от каквото и да било морализиране.

Не бих искала да кажа изрично, че трябва да вършим, респ. да не вършим това или онова, напр. че не трябва да мразим, защото смятам подобни изречения за безполезни. По-скоро виждам задачата си в това – да покажа корените на омразата, които, изглежда, могат да съзрат само малцина, и да се опитам да дам обяснение защо те са толкова малко.

Докато се занимавах с тези въпроси, в ръцете ми попадна книгата на Катарина Ручки „черната педагогика" (1977). това е сборник от съчинения за възпитанието, в които всички техники за ранно кондициониране на детето и за приучаването му да не забелязва това, което всъщност му се случва, се описват толкова ясно, че потвърждават с реалността си реконструкциите, до които стигнах в течение на дългата си психоаналитическа работа.

Така ми хрумна идеята да обобщя от тази отлична, но много обемиста книга няколко пасажа по такъв начин, че с тяхна помощ читателят да може сам да си отговори и на съвсем лични въпроси, които бих искала да подхвърля. Това са преди всичко въпросите: Как са били възпитани нашите родители? Какво е трябвало и бивало да направят те с нас? Как бихме могли да забележим това като малки деца? Как бихме могли да постъпваме другояче с децата си? Може ли да се разкъса някога този дяволски кръг? И най-сетне: по-малка ли е вината, ако си затворим очите?

Не може да се изключи, че с тези текстове бих искала да постигна нещо, което е или напълно невъзможно, или съвършено излишно. защото докато човек не бива да види нещо, той ще трябва да го пропуска, да го интерпретира погрешно, да го отхвърля по някакъв начин. Но ако то още по-рано вече му е станало достъпно, тогава няма и да необходимо да узнае за него едва чрез мен.

Това убеждение е правилно и въпреки това не бих искала да се откажа от намерението си, защото ми се струва, че опитът ми си заслужава дори ако за момента само малцина читатели биха имали полза от тези цитати. В подбраните текстове според мене се разбулват техники, с които са били дресирани в незабелязване не само „определени деца", а повече или по-малко сме били дресирани всички ние (но преди всичко нашите родители и прадеди).

Тук използвам думата „разбулвам", макар че тези съчинения не са били тайни, а са били публично разпространени и са били издавани много пъти. но един човек от днешното поколение може да извади от тях нещо, което го засяга лично и което все още остава скрито за родителите му. Четенето може да му даде чувството, че е проникнал до някаква тайна, до нещо ново, но и отдавна познато, което досега е забулвало и същевременно определяло целия му живот. Така стана лично с мене, когато четях „Черната педагогика". нейните следи в психоаналитическите теории, в политиката и в неизброимите натрапливости на ежедневието внезапно изпъкнаха по-ясно пред очите ми.

Най-много грижи на възпитателите открай време създава „вироглавието", своенравието, инатът и избухливостта на детските чувства. отново и отново се посочва, че с възпитанието в послушание не може да се започне достатъчно рано. нека вземем за пример следните извадки от Й. Зулцер:

„Що се отнася до своенравието, то същото се проявява като естествено средство още през най-ранното детство, щом децата могат чрез жестове да дадат израз, че искат нещо. те виждат нещо, което биха искали да имат; не могат да го получат, разсърдват се, плачат и удрят около себе си. Или им дават нещо, което не им харесва; запокитват го надалече и започват да реват. Това са опасни немирства, които пречат на цялото възпитание и не позволяват да се постигне нищо добро у децата. Където своенравието и лошотията не бъдат прогонени, там е невъзможно да се даде на детето добро възпитание. значи щом у детето се проявят тези недостатъци, е крайно време да започнем да се борим срещу злото, за да не стане то по-упорито с навика и децата съвсем да се развалят.

И така, съветвам всички онези, които имат деца за възпитаване, да превърнат прогонването на своенравието и лошотията в своя главна работа у дома и да работят по това дотогава, докато постигнат целта си. Както отбелязах по-горе, с малолетните деца не можем да се справим с разумни основания; значи своенравието трябва да се прогони по механичен начин и за целта няма друго средство освен това – на децата да се покаже, че работата е сериозна. Поддадем ли се веднъж на тяхното своенравие, то втория път ще стане още по-силно и ще е по-трудно да го прогоним. Научат ли се веднъж децата да налагат волята си със сръдни и рев, няма да пропуснат да използват същото средство отново. Най-накрая ще станат господари на родителите и на прислужничките си и ще развият зъл, своенравен и непоносим характер, с който после ще измъчват и изтезават родителите си като заслужена награда за доброто възпитание, докато са живи. Но ако родителите имат късмета да прогонят от тях още от самото начало със смъмряне и с пръчката своенравието, ще получат послушни, отстъпчиви и добри деца, на които после ще могат да дадат добро възпитание.

Където веднъж сме положили добра основа за възпитанието, там не бива да се отпускаме да работим, докато не видим, че своенравието е изчезнало, защото то не бива изобщо да съществува.

Нека никой не си въобразява, че може да направи нещо добро във възпитанието, преди да са премахнати тези два недостатъка. Той напразно ще работи. Тук е необходимо първо да се постави фундаментът.

Това са следователно двете най-важни неща, на които трябва да обърнем внимание през първата година от възпитанието. Ако децата са на повече от една година, когато значи започнат да разбират и да говорят по малко, трябва да се замислим и за други неща, но не другояче освен при условие, че своенравието е главната тема на всяка наша работа, докато напълно го отстраним.

Главната ни цел е винаги да направим децата порядъчни, добродетелни хора и родителите трябва да мислят за тази главна цел всеки път, когато погледнат децата си, за да не пропуснат никой повод да работят върху тях. те трябва също така винаги пазят свеж в паметта си плана, или картината, на удалия се, добродетелен характер, който представих по-горе, за да знаят какво имат да свършат. първото и най-общото, на което трябва да обърнат внимание, е да вкоренят в децата любов към реда: това е първото нещо, което изискваме, за да постигнем добродетелта. това обаче през първите три години, както и всички останали неща, които искаме да постигнем с децата, не може да стане другояче, освен по чисто механичен начин. всичко, което правим с децата, трябва да правим по правилата на добрия ред. Яденето и пиенето, обличането, спането и изобщо цялото малко домакинство на децата трябва да се вършат както им е редът и не бива да се променят ни най-малко според техния каприз или хрумване, за да се научат те през ранното си детство точно да спазват правилата на реда.

Редът, който спазваме с тях, безспорно влияе върху характера им и ако децата от съвсем малки бъдат приучени на добър ред, после те ще смятат, че същият е съвсем естествен; защото няма да

знаят, че им е бил втълпен с изкуство. Речем ли от любезност към детето да променяме реда на неговото малко домакинство всеки път, щом му хрумне, то ще почне да мисли, че редът не е много важен и че той винаги трябва да отстъпва пред каприза ни; това би било предубеждение, което ще разпространява вредата си нашир и надлъж в моралния живот, както лесно може да се разбереот онова, което казах по-горе за реда. Ако вече можем да говорим с децата, трябва при всички поводи да им представяме реда като нещо свято и нерушимо. Ако те искат да имат нещо, което противоречи на реда, нека им кажем: мило мое дете, това е невъзможно да стане, то противоречи на реда, който никога не бива да нарушаваме, и тем подобни [...]."

Удивително е колко много психологическо знание е притежавал този възпитател още преди 200 години. наистина е вярно, че децата забравят с годините всичко, което им се е случило през ранното детство. „после те никога вече няма и да си спомнят, че са имали воля" – несъмнено. но продължението на това изречение за съжаление не е вярно, а именно че строгостта, която ще трябва да прилагаме...

Затова и няма да има никакви лоши последици. Тъкмо напротив: юристи, политици, психиатри, лекари и пазачи на затвори се занимават професионално цял живот с лошите последици, най-често без да знаят това. Необходими са години психоаналитическа работа, за да се напипат техните начала, но когато успеем да го направим, фактически постигаме освобождението от симптомите. неспециалисти непрекъснато ни упрекват, че имало хора, които

били преживели доказано трудно детство, без да се невротизират, докато други, които били израсли в така наречените „добри условия", се разболявали психично. те предполагат, че е налице вродена предразположеност, и оспорват влиянието на родителския дом.

Цитираното по-горе място ни помага да разберем как може (и трябва?) да се стигне до това заблуждение сред всички слоеве от населението. та неврозите и психозите не са преки следствия от реални фрустрации, а са израз на изтласкването на травми.

Ако преди всичко става дума за това да възпитаваме децата така, че да не забелязват какво им се причинява, какво загубват при него, какви биха били иначе и какви изобщо са те, и ако това възпитание започва достатъчно рано, по-късно възрастният ще изживява волята на другия, независимо от интелигентността си, като своя собствена. Как може той да знае, че собствената му воля е била пречупена, когато никога не му е било позволено да я изпита? И все пак той ще се разболее от това.

Но ако едно дете преживява глад, бягство, въздушни бомбардировки по такъв начин, че се е усещало като приемано на сериозно от своите родители, като обособена личност, с респект, тогава то няма да се разболее заради тези реални травми. То дори има шанса да запази спомените си за тези преживявания (тъй като е било съпровождано от предани референтни лица) и по този начин да обогати вътрешния си свят.