Какви са най-големите родителски заблуди

Погрешните схващания са естествена част от родителството. Майките и бащите виждат децата си така, както им се иска да ги видят. Тези заблуди продължават да съществуват и в прогнозите им за въображаемото бъдеще на децата им. Ако сте родител, вие най-вероятно не сте виновен за подобни погрешни схващания или просто не ги осъзнавате. Дълбоко в себе си, човек вярва, че е специален по някакъв начин и че притежава качествата, които го отличават от масите.

Това преувеличено чувство за уникалност си има и своите положителни ползи, защото насърчава оптимизма и дава повече самочувствие. За добро или лошо родителите проектират тези положителни илюзии и върху децата си, вярвайки, съзнателно или несъзнателно, че тяхното потомство притежава специални качества. Родителите масово считат децата си за по-умни, отколкото са в действителност и за по-привлекателни, отколкото са реално.

Ето и кои са 6-те най-чести родителски илюзии за техните наследници:

1. Моето дете има моите интереси.

Много майки и бащи смятат, че техните деца естествено ще последват техните стъпки в живота. Например бащата, бивш футболист, счита, че синът му ще стане футболна звезда. Това погрешно схващане, че децата ни ще бъдат като нас заради генетичното наследство (или заради възпитанието, което сме им дали), ни кара да влияем на изборите им. Много родители са убедени, че децата им са точно като тях, дори когато доказателствата показват друго и те реално забелязват различията, но не искат да си признаят. Родителските опити за моделиране на поведението на децата невинаги са толкова ефективни. Поемането на семейната фирма, понякога е логично решение, но ако детето няма отношение към тази работа, решението може да е катастрофално за бизнеса.

2. Моето дете е по-надарено от връстниците си.

Родителите днес работят в голямата си част без ръководството и опита, който навремето са предавали старейшините в селото/общността. Освен това те имат по-малко опит, тъй като раждат по по-малко деца. Затова често възпитават децата си на принципа проба-грешка. В желанието си децата им да постигнат добър статус в днешната конкурентна икономика, те започват да вярват, че наследникът им е надарен и ще се справи по-добре от всички останали деца. Нормално е родителите да обичат детето си и да го виждат през розови очила, но понякога не им правят услуга като им вменяват, че са повече от другите, защото прекършват амбицията им да се борят.

3. Моето дете все още си е моето бебче.

Много родители възприемат голямото си дете като възрастен човек едва след като се появи по-малкото братче или сестриче. Тази промяна във възприятието се случва, защото майките имат първото си дете за по-малко, отколкото е било наистина, до момента когато се е появило новото бебе. Изведнъж магията изчезва и майката вижда, че „бебето“ ѝ всъщност е голямо дете. По принцип има родители, които гледат на най-малкото си дете като на бебе до края на живота си. Те не актуализират своята концепция, освен ако не родят още едно дете. В този момент, новото бебе става „бебчето“ на мама и татко.

4. Голямото ми дете е мързеливо.

По подобна причина след раждането на ново бебе, родителите започват да виждат първородното си дете като мързеливец. Реалността обаче е следната – най-големите деца в семейството превъзхождат своите по-малки братя и сестри академично, защото родителите не са склонни да им прощават издънките в училище, контролират ги повече и влагат в тях най-много енергия и амбиции. Очевидно изискванията към първородното дете всъщност са опит на родителите да изпратят послание към по-малките си деца, че са отговорни и изискват дисциплина. Затова не е честно да обвиняват големите деца в мързел, след като ги натоварват с най-много очаквания.

5. Детето ми има здравословно тегло.

Родителите на деца с наднормено тегло често не признават, че има проблем. Повечето от тях подценяват затлъстяването на наследниците си, защото признавайки проблема, все едно си признават, че не са хранили детето си правилно и че не са го учили на принципите на здравословното хранене.

6. Моето дете не може да бъде хулиган.

Родителите са склонни да признаят детската агресия, само когато децата им са тормозени, но не и когато се държат като хулигани. Изследванията показват, че има различни видове деца-хулигани и дори умните деца могат да налагат тормоз върху по-слабите. Така че не е изненада, че някои родители мислят, че детето им никога не би могло да е агресор. Родителите виждат децата си в прекомерно положителна светлина и затова просто отричат подобен проблем.