В преследването на една мечта

Сигурна съм, че всеки един от вас си има една мечта, която прилежно е сгънал, сложил в пликче и пъхнал дълбоко на последния рафт в гардероба. Една такава мечта – толкова нереална, че чак ти дожалява да полагаш старание да я изпълниш. Дали като малка си мечтала да бъдеш балерина и днес тайничко хлипаш, когато видиш чифт розови палци или пък си разглеждал с часове модел на Слънчевата система, с глухата надежда един ден да я видиш, ама както си трябва – от Космоса. Та така и аз – имам си цял гардероб от мечти, някои съм избутала напред, за да ги виждам по-често, други вече са ми омръзнали, трети съм сбъднала. Но там долу – потънала в забвение и мъничка доза надежда лежеше леко овехтяла и прашна мечтата да бъда актриса.

Нали знаете, че на всички деца от малки им казват – ей, как хубаво пее, танцува, играе, последвано от мощно ощипване по двете бузи, докарващо такава руменина, сякаш си изкачил Витоша на спринт. Ми, на мен не ми го казваха.

Бях свитичко дете, често се криех под масата и ненавиждах да ме изкарват пред гостите, за да рецитирам последното стихче от училище, пред погледите на родителите ми, гордо изпъчили гърди – да, това е нашето гардже. И така годините минаваха, а аз само присвивах очи, минавайки покрай НАТФИЗ, представяйки си физиономията на лицата на родата като им кажа, че „умното гардже“ ще си провали живота с актьорство.

Но, както се случва често в живота, „светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Миналата седмица имах среща с един човек, който ми се стори от друга вселена – с топъл поглед, блага усмивка и толкова добрина в гласа, че кълна се, до ден днешен не помня лицето му, а само спокойствието, което цареше около него.

Бях на кастинг, а за мой късмет пред мен стоеше самият Стефан Командарев. Не знам дали ви казах, но аз силно вярвам, че човек трябва да преследва мечтите си, колкото и нереални да са те. Та стоях там, в стаята, абсолютно незнаеща какво да правя и какво ще се случи, едва озаптила яростното пулсиране на сърцето, давайки си вид (или поне опитвайки се), че хич не се притеснявам.

Да бе, да. Вперил взор в мен, бях убедена, че Командарев ме е прочел като отворена книга след около 5 секунди, но спокойно ми даде шанс да уловя дъха си и да опитам. Дали дадох всичко от себе си – абсурд! Не знам дали ви се е случвало, но когато много искате нещо, толкова се пренавивате, че в един момент започвате да подскачате като анимационен герой с фойерверк в ръцете. Казах си думите, поемах въздух и после си тръгнах. Останах обаче толкова силно впечатлена, че целия ден бях като блъскаща се количка на батерии.

С днешна дата съм една идея горда със себе си – не защото дадох най-доброто от себе си, а защото дръзнах да направя нещо, което никога не съм вярвала, че ще мога – да извадя мечтата от най-долния рафт на гардероба, прилежно сгъната и пъхната в пликче и шумно да я разопаковам. И сякаш за първи път си поех въздух без страх от това. Чувствах се окрилена и свободна.

Разровете се и вие във вашия гардероб – никога и за нищо не е късно. Намерете онова, което никога не сте вярвали, че може да се случи и скочете в дълбокото. Нужно е само сърце и душа, които да блестят в очите ви. Другото е само формалност.