Има ли стара любов?

Всички сме чували израза „стара любов ръжда не хваща“, но сякаш го казваме съвсем машинално, без да влагаме смисъл в него. Това е една от онези народни мъдрости, които повтаряме с надеждата, че неведоми пътища ще направят така, че „всяко зло да е за добро“ и „счупеното да носи щастие“.

Има обаче моменти, в които трябва да подложим на съмнение тези останали във времената вечни фрази. Е, онзи ден се замислих по въпроса. Бях провокирана от приятелка, която срещайки се случайно с бивше гадже, ми се обади в почти несвяст да ми каже колко бил невероятен и как май нещо припламнало.

И тогава тя каза – „нали знаеш, старата любов ръжда не хваща“. Ами, не знам. И не го и вярвам, ако трябва да бъда честна. Смятам, че любовите могат да бъдат различни – щастливи, мечтани, неосъществени, но не и стари.

Помня, баба ми разказваше под сурдинка, как на младини се влюбила в един капитан – любов голяма, той по-зрял, властен и с дълбок поглед като необятната морска шир. Срещнали ги приятели и мигновено усетили онова разтърсващо усещане, което те оставя безмълвен и дни наред се чудиш – истина ли беше или не. Та след тази среща, типично за онова време, започнали да си пращат писма – тя в София, той – в Бургас. Но както се случва в живота, заминал той за незнайни морета, а тя го чакала. Чакала, чакала и накрая, за да не посрами семейството и да остане стара мома, се омъжила за най-добрия си приятел. Не че това не било също любов – било, защото и до ден днешен са заедно, но не онази, за която се пишат книги и тъжни балади за люлякови нощи и целувки на зазоряване.

Така де, и до ден днешен, като заразказва за капитана, усещам как ѝ се свива гърлото. Останало една от онези истории, които винаги започват с „ако“... Видели се случайно на улицата в София след години – и той, и тя вече семейни, въздишайки и прошепвайки „очи се срещат един път на век“.

Това за мен не е стара любов, обаче. Тази е друга – неосъществена. И тя най-много боли.

Някой някога беше казал, че най-болезнени са онези желания, които нито минават, нито се осъществяват. Просто остават във времето като тежка тегоба. Това са любови, които не изстиват във времето, защото чувствата охладняват. Това са любови, които нещо ги е спряло – или времето, или разстоянието, или порядките на обществото. Та в старата любов не вярвам, в друго обаче вярвам – далеч от очите, далеч от сърцето. Понякога обаче дори дистанцията на безброй километри морска шир не би могла да изтрие спомена за някого.

А моята приятелка – след няколко дни ми се обади да каже, че нищо нямало да стане с онзи младеж – той просто бил любезен, а тя за миг потънала в мисли за образа, който е създала в главата си за него.

В книгата си „Нощем с белите коне“, Павел Вежинов казва: „Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.“

Стара или не, дано всяка любов може да бъде сбъдната и да имаме смелост да я преследваме. За да не ни се налага след години тихо да разказваме на внуците си за капитана със сините очи...