Много неща ме угнетиха тази седмица – като започнеш от претенциите на разни псевдозвезди и минеш през суетата на измислени светски партита и стигнеш до безспирните обаждания на отчаяни жени в ранно утро.

Все неща, за които си струва да пиша и най-вероятно ще, но не сега. Защото „сега“ е моментът, в който искам да бъда щастлива и благодарна.

Случи се нещо, което до основи разтърси иначе добре подредения ми свят, в който, слава богу, драмите са на доста елементарно ниво. От съвсем регулярен преглед при лекар за леки оплаквания, близка на мой близък чува най-страшната диагноза – рак. И изведнъж светът придобива нереална форма и изпадаш в безтегловност. Но не, това няма да бъде текст, който да ви накара да плачете, това ще е текст, който да ви накара да благодарите на живота и на близките си. Тъй че – продължавайте да четете.

Разтърсена от тази новина, осъзнах колко крехко нещо е това човешкия живот – правим си сметка как ще планираме мечтаното пътуване до Мавриций, когато спечелим достатъчно пари, кроим планове как след 30-годишна възраст ще се замислим за семейство и дете, обличаме наивните си представи за живота в екселски таблици, които попълваме без да знаем формулата.

А тя формулата е от проста по-проста – тук и сега.

Загубих интерес да чертая евентуалните нишки на съдбата в обозримото бъдеще, защото в един чуден момент разбираш, че то може и да не дойде. Спрях да мрънкам защо нямам еди-коя-си-чанта или не съм в момента в Пунта Кана. Игнорирах всички негативни хора в обкръжението ми, които вечно са недоволни от живота и смятат за необходимо да го споделят на всеослушание. Блокирах негативните мисли за провал и хипотетични размисли на тема „какво би се случило ако...“. Спрях да обръщам внимание на хората, които се опитват да помрачат щастието ми, просто защото техният живот отдавна е загубил смисъл. Дадох си сметка, че щастието не е да имаш всичко, а да си щастлив с всичко, което имаш. И полетях.

Съвсем не си мислете, че съм очертала около себе си розов балон, в който всичко е идеално и обикалям напред-назад като прекалила с транквиланти. Напротив – ясната оценка за реалността и категоричното желание да я приемаш с позитивизъм е лично решение, което не е задължително да споделяте. Не е чудно обаче, че едни от най-бедните народи в третия свят са всъщност едни от най-щастливите. Защото там няма понятието чашата е наполовина празна – тя винаги е пълна с толкова, колкото има.

Пишейки този текст си давам сметка колко неща съм отлагала във времето с идеята, че има време. А то няма. Живеем в толкова забързан свят, че днес вече е късно. Осъзнах, че не съм казала „обичам те“ на толкова много хора. И макар това да са само думи, изричането им прави света един нюанс по-светъл, един градус по-топъл. „Обичам те“ събира в себе си цялата благодарност за грижата, за разбирането, за подкрепата, за подпъхнатото одеяло и гъделичкането по крачето. „Обичам те“ е да разкриеш сърцето си тук и сега. „Обичам те“ е да не чакаш да дойде утре, а да се впуснеш в най-вълнуващото пътешествие на живота си точно в този момент.

Представете си, че днес е последният ви ден на тази земя. Какво бихте направили? На кого бихте се обадили? Какво бихте казали? Ами защо чакате?

Всичко е просто – „Обичам те“.

Ирина Белчева