Седя си в заведение и се оглеждам – около мен е съмнително тихо. Погледите са сведени надолу, сякаш за молитва, но наместо притворени длани, притискащи Библията, ръцете страстно държат телефони. И пишат.

Изглежда ви познато, нали?

Прилича на бързоразпространяващ се вирус, който поразява малки и големи, умни и глупави, млади и стари, въобще всеки, който има базисни познания на тема „умни устройства“. Някогашното писане на писма се превърна във виртуална логорея, която застрашава социалния живот и емоционалната сигурност на всеки един от нас.

Защо?

Защото е тъпо. Полудявам, когато писането в най-различни социални медии и приложения се превърне в тема на разговор с продължителност минимум 3 часа. Той написа – аз написах – той отговори – аз не... В 99% от случаите тълкуванията на подобен род писания са абсолютно грешни и водят единствено и само до разочарование. Спомням си, в ранните ми тийнейджърски години (кажи-речи 12-13) си бях харесала едно момче македонско по време на екскурзия в Охрид. Разменихме си телефоните, помахахме с треперещи ръце и се разделихме. Аз обикалях хотела („Майски цвет“ – до днес го помня, такива неща забравят ли се?!) и невротично си поглеждах телефона дали ще имам есемес от момъка.

Колко нощи заспивах с телефона в ръка пишейки и отговаряйки на нескопосани обяснения в любов на македонско-българо-английски с елементи на есперанто и малко хинди. Изведнъж от наивно-романтичните опознавателни съобщения, моят македонски принц изпрати послание съдържащо шокиращата за онова време дума „секс“ и невинната ми руса глава изпадна в ужас от проявената вулгарност. Не му отговорих никога повече.

След този първи урок в несловесната комуникация, технологиите запрепускаха и днес се намирам отново в тихото заведение и си давам сметка, че в момента си пиша с приятелка, която се оплаква, че проекто-свалката й си общува само с картинки и емотикони. Усмихвам се. Нали сами, уж за улеснение, стигнахме дотук – пишем си съобщения във Viber вместо да си говорим. По-удобно било. Да бе да.

Няма да ви изброявам (не защото не искам, а защото не мога!) всички случаи, в които комуникацията е ставала драматична, продиктувано от недоразбиране в писанията (сега това „аха“ – какво означава – „да“, „не“, „не знам“). Флиртуването чрез писане е станало неизменна част от ежедневието ни. Вече май никой не си говори.

Помня, в трети клас, съученикът ми Митко много ме харесваше. И прекарвахме часове наред в разговори по домашния телефон в разкази за лятото на село и мечтите за необозримото бъдеще. Е, и това приключи, след като разбрах, че сестра ми тайно ни подслушва и се кикоти безмълвно в другата стая.

Имаше романтика в непишещото време. Очакване и копнеж. Сега прекарваме дни наред в кофти настроение от една-единствена думичка, изписана на екрана „seen“. Забелязвам, че някой донжуановци толкова са се специализирали във виртуалните свалки, че ги навързват по 5-6 в един и същи момент.

Чат-пат получавам разни съобщения във Facebook от подобни ентусиасти, които ме карат мислено да си удрям главата в стената на плача и да се питам как е възможно: „искам да ти пожелая весело искарване сас наближаване на великден некати донесе всичко за което мечтаеш. а от мен само здраве останалото го има вав магазина. за мен Ти винаги ще си наи красивото и прекрасно момиче на света.“ (запазен е оригиналният „правопис“). Гледам и се чудя – откога пък Великден носи желания? Къде го този магазин, в който има всичко, че искам да напазарувам малко време? И как пък реши, че съм най-хубавата без дори да ме е виждал? Явно освен напредъка на технологиите, имаме и подем в пророческите способности на населението.

За финал се сещам за една картинка, която гравитира в социалните медии и много точно изказва мнението ми относно това безконечно писане: „Не, нямаме wi-fi. Говорете си бе, хора!“

Ирина Белчева