Тя темата за кавалерите е нищена много – дали ги има, какви са и дали всички не умряха по време на Втората световна война. Но не това е въпросът, защото мъжете с добри обноски не се раждат просто така – те биват възпитани и отгледани в дух на респект към жените.

Направих си мини проучване сред мои приятели какво точно разбират под кавалерски обноски и повечето отговори бяха в рамките на очакваното – да отваря вратата на дамата, да предложи сако, когато ѝ е студено, да долива вино и да плаща сметката. Горе-долу тук се изчерпват масовите прояви на джентълменство. За мен обаче да бъдеш кавалер е доста по-далеч от тези наглед простички правила. Това е нагласа към живота. Живот, в който наистина възприемаш жените като слабия пол и им отдаваш нужното внимание и уважение за това, че един вид продължават човешкия род.

Думата „кавалер“ идва от френското chevalerie, което пък идва от chevalier, което означава рицар, което пък идва от cheval – кон (мигом изпадам в ужас, че кавалерите задължително трябва да са на кон, което в днешно време е доста трудна мисия).

Зората на кавалерството е през 10 век във Франция, когато въпросните господа получават добро образование, имат военна подготовка и обикновено идват от заможни семейства – т. е. всъщност кавалерите са били рицари. С годините обаче значението на кавалерството се размива и то придобива по-куртоазен смисъл. След 12 век кавалерството започва да се разбира като морални, религиозни и обществени правила, които рицарите трябва да спазват. Това кратко лирическо отклонение си позволявам поради една-единствена причина, а именно – до каква степен днешните ни разбирания за кавалерите са продиктувани от вечното търсене на рицари (нали се сещате – жена търси рицар на бял кон kind of story).

Жените имаме нужда от спасение. Макар да не си го признаваме, макар често да слагаме желязната маска и да се правим, че не ни пука, дълбоко в нас, всяка една си мечтае за мъж, който да я накара да се чувства сигурна. Най-вероятно се дължи на някакъв биологичен код, програмиран в нас от времето на пещерния човек, когато жената е имала нужда от силен партньор, който да носи месо и да я пази от сновящите навред мечки и вълци.

Днешното поколение често обаче разбира за кавалерско да ти отговорят на съобщението или да ти харесат статуса. Въпросът ми е – кога започнахме да се задоволяваме с fast food кавалерство, вместо с бели покривки и свещи?

Проблемът тръгва от това, че поколението, което е възпитано в тези порядки, все по-рядко ги предава на своите деца. Мразя генерализирането и съм сигурна, че не важи за всички, но по мои наблюдения така се случват нещата.

Все по-често се питам – къде останаха серенадите, вечерите на бели покривки, поемите в 2 през нощта. Имам смешна случка във връзка с кавалерските обноски – преди година, след дълго и напоително (и леко отегчително) светско събитие се срещам с група приятели. Обувките жестоко ме изтезават и се чудя как да направя челна стойка, за да може поне за 5 минути тези дяволски изделия, наречени токчета, да спрат да пробиват дупки в краката ми. Тогава момче от компанията (което виждам за първи път) се събу, даде ми своите удобни и топлички маратонки и стоя по чорапи цяла вечер. Имало спасители, ей!

Тази случка, макар и комична, много ясно онагледява тезата ми – не очаквам някой да влезе в дуел за мен, но има къде-къде по-лесни и съвременни начини да бъдеш кавалер. И те не се изчерпват с отворена врата. Започват с отворено съзнание.

Ирина Белчева