Решавайки темата за текста ми тази седмица си дадох сметка, че най-вероятно ще докосна много жени. И повечето няма да си го признаят. Защото това е тема, която често замитаме под черджето с идеята, че никой няма да разбере. Надяваме се, че приятелите ни няма да усетят, че не им връщаме обаждания, че винаги сме заети. Правим се, че изведнъж изпитваме неутолима жажда за бира, риболов и филмите с Джеки Чан. Залъгваме се, че сме останали същите, само малко по-адаптивни. Да, ама не. Време е да се погледнем в огледалото и да си кажем честно – аз потънах в неговия живот. И забравих себе си.

Толкова пъти съм била свидетел на тази ситуация, че не знам кой пример е по-адекватен. Дали П., която започна да кара мотор, захвърли високите токчета и вечерите с приятели и ги замени за шетане у дома, готвене и скъсани дънки и кубинки. Или може би пък Х., която близо 3 години не се виждаше с никого, дори на собствените си деца рядко вдигаше. Да не забравяме и Б., която стана веган-здравословно-гуру (с елементи на фанатизъм), при положение, че двете сластно се наслаждавахме на сочни свински вратни пържоли и добро червено вино. Те просто изчезнаха. Повечето не се обаждат, оправдават се с работата, много са заети, уморени и ред други извинения, които звучат логично само в тяхната глава.

Защо се случва?

Бидейки условно наречени „слабата половина на обществото“, ние гледаме да угодим на мъжкия индивид. Ей така, да му се харесаме. Приемаме неговите хобита, приятели, интереси с единствената цел да си каже, че сме „жена-мечта“. И да ни заобича. Евентуално. Това, обаче, което забравяме е, че този мъж ни е харесал преди всичко заради самите нас – макар необичащи футбол и непознаващи 80 вида стръв за сладководни риби. Решавайки да потънем в неговата личност, ние, в пълното си съзнание, слагаме край на своето участие във връзката. Превръщаме се в бледи сенки, които само напомнят за онова, което сме били.

И накрая, а краят винаги идва, оставаме безумно сами. И П., и Х., и Б. го разбраха – след дългогодишни псевдовръзки, в които стояха на резервната скамейка и тихо наблюдаваха играта, и трите се оказаха в социален вакуум. Никой от предишния им живот не намираше за необходимо да ги търси или да проявява интерес към случващото се. Те, от своя страна, започнаха да винят „фалшивите“ приятели за това, че са ги изоставили в труден момент.

Кой обаче е виновен в случая?

На този въпрос си отговорете вие. Но преди да го направите, отново се погледнете в огледалото. Приемете себе си с всичките си недостатъци – да, с бръчиците около очите, леко кривия нос, коремчето, влудяващо къдравата коса и не особено впечатляващия ръст. Поставете себе си и своя свят на първо място – дори да обичате да рисувате дракони в тефтер до телефона или да ядете бисквити, намазани с мармалад и сирене, прави в кухнята. Запазете своя свят с когото и да сте. Защото идеята на връзката е да бъдем две половинки на едно цяло. А не – едно цяло и неговата сянка.

Ирина Белчева