П. и А. бяха безумно влюбени – ама от онова леко налудничавото, не-мога-да-живея-без-теб влюбване. За нас – техните приятели, изглеждаше така, сякаш и до тоалетната ходеха заедно. Чуваха се по около милион пъти на ден, той прекосяваше половин София, за да обядва с нея, вечер нямаше как да ги видим, защото винаги си имаха самостоятелна програма – кино, вечеря, разходка, а може би и рисуване на сърца по стените на спалнята. Заживяха заедно на втората седмица, на петата вече говореха за брак, а след 3 месеца вече бяха сигурни, че са родени един за друг.

Толкова бързо се ожениха, че жените не можахме да си изберем по 3 рокли, които след това да върнем, защото в крайна сметка сме си харесали нещо от гардероба. Набързо стъкмена сватба, кратка церемония и те отпрашиха за сватбеното си пътешествие на Малдивите. Но, както се казва, много хубаво не е на хубаво. Няма и месец след приказката-която-се-сбъдна, нещата между П. и А. станаха нетърпими – той я ревнуваше постоянно, а тя беше подредила по азбучен ред всичките му недостатъци. Караха се от сутрин до вечер, беше свикан консултативният съвет (т. е. приятелите) да отсъдят кой е прав и кой – крив.

В крайна сметка се разведоха и сега винаги питат дали другият ще е на общото излизане. Избягват се отявлено. Блокирали са се във всички социални медии, не си вдигат телефона, често общуват с посредник, ако трябва да делят нещо. Срещнат ли се на улицата, единият минава на отсрещния тротоар.

Всичко това ме накара да се замисля над въпроса: „Какво се случва след любовта?“

Ако трябва да съдим по този случай – погром и разруха. Винаги ми е било чудно как е възможно толкова да намразиш човека, който е бил твоето „всичко“ преди време? Как любовта се превръща в ненавист (не ми се иска да кажа “омраза“), нежността – в грубост, а часовете в разговори посред нощ – в часове мълчание и пренебрежителни погледи.

Намирам отговор в разочарованието. Често се хвърляме във връзките като удавник за сламка – толкова сме уморени от джунглата на необвързаните, че в мига, в който срещнем някой, който ни допада, идеализираме образа му до безобразие. Държим се така, сякаш сме били на диета с години и консумираме връзката бързо и безотговорно. Пренасищаме се от сладост, ласки, нежност и присъствието на един-единствен човек в живота ни. И в един момент ни идва в повече. Започваме да копнеем за малко сол, малко пипер и всички други подправки на живота.

Най-вероятно има и други обяснения – изведнъж виждаш всичко, което розовите очила на първичното привличане са замъглявали. Осъзнаваш, че не искаш точно такава връзка, точно този човек. И наместо първичната страст и пеперудите в стомаха да се превърне в „истинска любов“, тя става – „истинска ненавист“.

Казват, че влюбването има подобен на кокаина неврологичен ефект – и двете преживявания имат сходен ефект върху мозъка и причиняват подобно чувство за еуфория. Според изследване, влюбването създава няколко еуфорични химикала, които стимулират 12 части от мозъка по едно и също време. Най-вероятно П. и А. имат тежка форма на пристрастяване и последваща абстиненция. Проблемът с пристрастяването е, че това е една сага, която никога не свършва положително. Все някога това, което те е карало да се чувстваш добре, спира да действа и отваря дълбока празнина в теб. И ти се чувстваш гневен на целия свят.

И все пак, макар понякога да не заживяваме щастливи и честити до края на дните си, изчезването на любовта не е повод за изчезване на човечността.

Знаете ли, че едно проучване показва, че двойките, които са влюбени, изравняват пулса на сърцата си след като се гледат в очите за три минути. Това, че вече сърцата ви не бият в едно, не означава че трябва да извръщате поглед.

Ирина Белчева