Щом пристигне лятото, заедно с дългите дни и топлите нощи, аромата на цветя, окосена трева и догарящ огън, веднага се пренасям в детските си години. Като всяко дете на работещи родители, и аз бях изпращана с раница, натъпкана с детски книжки, флумастери и умерена доза мечтателност, към тази необозрима и непредвидима дестинация – при баба на село.

И макар да изпитвах огромна неприязън към тази форма на заточение и да отдавах цялото 8-часово пътуване във влака на сълзи и самосъжаление колко жесток е животът, това бяха едни от най-пъстрите ми и щастливи детски спомени.

Имаше от всичко – ранни утрини, окъпани в мека роса, дъхави аромати, скрити в буркани дълбоко в долапа, прегарящи слънчеви лъчи и трептяща мараня, палитра от вкусове и усещания, които до ден-днешен пазя на тайно място в сърцето си.

Баба ми обичаше да посяда под навеса, да си сипва малко ракийка и да ми разказва за младините си. Нейната баба е била шивачка на царицата и дълги години в семейството се е пазел албум със снимки на царското семейство в нейни рокли. Голяма гордост за рода ни, съвсем не аристократичен, макар баба ми да настояваше, че предците ни са били донски казаци.

Аз потъвах в тези разкази, притварях очи лениво на стълбите и си представях как нося красиви рокли от скъпи сирийски платове, везани със злато. Когато разказът свършеше, отивах на поляната или в къщата на някой съсед и рядко се връщах преди мръкване. Играехме на гоненица, криеница, падахме, ставахме... всеки път се връщах с различна бойна рана – дали ожулени колене, опарени в коприва крака и ръце, веднъж даже се набодох на бодлива тел, в опит за нескопосано прескачане. А вечер, вечер хапвах от най-сладките домати и бучка сирене и заспивах сякаш светът съществува само за мен.

Ах, детски години, безгрижни... Когато се обърна назад разбирам, че тогава смехът ми е бил без цена. Че ожулените колене са били само драскотина, а сълзите – прашинка в окото. Давам си сметка, че съм имала истинско детство. И ми дожалява за децата днес – те никога няма да разберат какво е да отидеш в къщата на съседското дете, без преди това да си му писал във Viber, да нямаш часовник, мобилен телефон, електронен четец, крачкомер и какво ли още не, за да ти диктува какво и кога трябва да направиш.

Няма да разберат какво е да ядеш джанки и черници от дървото, да гониш кокошки на двора и да се возиш на каруца. Няма да знаят какво е свободата да не ти звънят родителите ти през 5 минути по телефона, за да разберат къде си, а луната и звездите да са единственият ти ориентир.

Само ще слушат разкази за безгрижното лято, далеч от компютри, кина и молове. Ние имахме книги, поляни и дворове. Ние събирахме салфетки и миришещи листчета и се мокрехме на чешмата. Почти нямахме и телевизия – ако времето беше благосклонно, старият телевизор в къщата ръмжеше за вечерните новини и толкова. А когато валеше – дървата припукваха в печката, а къщата ухаеше на топъл хляб и чубрица.

Ограбени детски години живеят децата днес. Кой обаче е виновен – дали времето, което идва със своя товар от новости, или ние, които не опазихме детските им години и наместо игри им дадохме устройства? Дали не е задължение на всеки един родител да даде на отрочето си детство като неговото, изпълнено с приключения и игри?

В днешно време децата са обгрижени от модерността на света, в който живеем, но нужно ли е това? Баба ми едно време казваше – юнак без рана не може, избърсваше сълзите от очите ми и ме пращаше обратно към бунтуващата се група от деца, готови за нови подвизи. И всички оцеляхме – без таблети, смартфони и навигация.

Спомням си песента „Детство мое“: „...все се мъча света да обърна, яхнал пръчка при тебе да се върна...“ Светът се обърна, но детството, то къде остана?

Ирина Белчева