Щом дойде лято, жегата ни притисне в ъгъла и натисне безпощадно, в съзнанието ми изплува една пасторална картинка, останала от ученическите ми години – майката, бащата и малкия, жалеещ за глътка гюловица – мамин Николчо. Спомен, който всеки от нас има, бидейки част от света на великите български автори.

Този спомен съвсем не е просто литературна измислица. Синдромът „майка-орлица“ и „мамино детенце“ остават във времето и до ден-днешен срещаме по един Николчо и една Неновица по шарения свят.

По-често ги виждаме на детската площадка, разпознавайки ги по оглушителния рев на отрочето и напевния, иносказателен тон на майката, опитваща се да укроти наследника. Тя носи торба с различни снаксове, шоколадчета и бисквитки, сак с играчки, конструктори и прочее, както и дрехи за преобличане, втори чифт обувки, книжки, шапки, мазила и каквото още би могъл да поиска малкият шейх. Всичко е в името на спокойното и щастливо съществуване на малкия Николчо. Независимо дали това включва приготвяне на палачинки в 2 през нощта или пък теглене на кредит за последен модел PlayStation.

Тя, обичта няма цена, нали така?

Децата са проекции на родителите – неслучайно казват, че крушата не пада по-далеч от дървото. Но отдаването на родителите напълно и изцяло в името на доброто на децата не води до нищо добро за нито една от страните. От съседната маса вчера една изморена и напълно отчаяна жена разказваше на приятелката си как през изминалите 2 години и половина не е видяла нищо различно от мръсна пеленка и лицето на вече поотрасналото бебе. После отпи с жадно гърло глътка водка, запали цигара и впери празен поглед в земята. Чудя се, за чие добро е това „посвещаване“ – дали за изтощените родители или за децата, които получават изкривения пример на себеотричане в името на „по-висша цел“.

Мамино детенце е симптом на неприятно заболяване, досущ като мързела – не мори, но много мъчи. Мамино детенце не е характерен симптом само за чорбаджийски семейства. Напротив – виждаме по един Николчо във всички социални прослойки, без значение от доход и статус. И проблемът не е само в угаждането – мамино детенце е плод на липса на дисциплина, глезене и върховенство на думата на малкия вожд.

И докато 8-годишният готованец на детската площадка е някак поносим, с оглед на надеждата за израстване и евентуално отделяне от полата на мама, никой не иска да отглежда 30 годишен Николчо, който вместо биберон е захапал бирената бутилка и има режим на новородено. Като се замисля, колко мъже – силни и млади, живеят за баницата на мама, която вместо да си почива в старините си, прислугва, готви и пере на вече прошарения си син... Криворазбрана семейна идилия.

Николчо не е мит. Той е причината жените да казват, че „няма истински мъже“, а мъжете да оправдават „боя с възпитателна цел“. Николчо поставя сериозни въпроси пред българския родител – какво трябва и може да направим в името на наследниците.

В Холандия, например, родителите буквално изгонват децата си от дома щом навършат 16 години – помагат им за разноските с квартирата, но всички имат почасова работа и се учат как сами да се справят с живота – без мама да им пере гащите. Защото иначе в един момент Николчо ще търси не майка на децата си, а майка за себе си.

Ирина Белчева