Миналата седмица имах удоволствието и честта да посетя нашето българско море. И да си кажа честно, положението съвсем не беше толкова зле - хубав плаж, чиста квартира, усмихнати и възпитани хора, които не ти се карат за това, че си решил да си дадеш парите при тях. Въобще - приятна изненада!

Неприятната изненада дойде обаче от “нощния живот”. Редно е първо да си кажа, че не съм отявлена нощна птица - минало ми е времето, в което да “трещя” по нощните заведения (като се замисля - дори май никога не е идвало) и намирам за напълно достатъчно да пия чаша вино в някой любим бар, където МОГА да чуя разговора със събеседниците ми, вместо неадекватно да крещя “Какво?” “Кой?” “Я повтори!” и накрая да се окаже, че не били компютри, а компоти. Та това мое анти-клубно аз завлече уморените си нозе в среднощната фиеста на морето. И се отчая.

Ще попитате защо?

Заведението беше населено с две племена - Атилското племе на хуните и това на жриците-амазонки. Съответно - аз бях пришълец. Двете племена съжителстваха на ръба на разбирателството. Хуните на Атила са мускулести момчета, с поза “две дини под две мишници”, оглеждащи стоката на пазара. Не говорят, не танцуват (защото вече не е модерно), а глухо седят приведени към масата, напомняйки за битка на канадска борба, само че с чашата.

Амазонките от своя страна бяха къде-къде по-знойни - кръшни загорели тела, оскъдни дрехи, провокативни движения и дръзко желание за игра с батковците. Тази игра, обаче, така и не се осъществи. След няколко часа на погледи, танци, погледи, питиета, погледи, отегчение, погледи, “спи ми се”, всичко приключи. 

За пореден път се убеждавам, че любов в клуб не се намира. Даже мисля да го предложа като попълнение към списъка с народни мъдрости, точно след “гладна мечка хоро не играе” . И това е основно, защото е сбъркан маркетинг подходът, така да се каже. Няма как с реклама за бира да продадеш 20-годишно уиски. Нощният живот предлага една бързооборотна стока - хамбургер, който да изядеш вечерта, на пияно. Знаеш, че не го искаш и не е добре за теб, знаеш, че на сутринта ще съжаляваш, но все пак си казваш - какво пък толкова, лято е. 

Морето си е време за флиртове и забавление, казват хората. Но в погледите на всички в онова заведение се четеше нещо повече - желание за внимание. Желание за отделяне от стереотипа, нужда това да не бъде просто летен флирт. Всъщност, бях заобиколена от хора, които силно искаха да бъдат обичани. Просто бяха дошли на грешното място.

На сутринта всичко отново беше постарому - шумни компании от мъже обясняваха на висок глас за “похожденията” си снощи, а жените хихикаха, четейки мръснишки SMS-и от 4 през нощта. 
Never-ending story - сюжетните линии се повтарят, само героите са различни. Това е лятото на морето - винаги изпълнено с копнеж за разнообразяване на сивото ежедневие и почти винаги завършващо с още по-голямо разочарование. Разочарованието, че не си чак такова перде.

Хубаво разочарование!

Ирина Белчева