След няколкомесечните пререкания с малката ми сестра на тема “защо е важно да прочетеш списъка със задължителни книги за училище” си дадох сметка, че може би подходът ми е грешен. От малки ни втълпяват, че е важно да се чете, но видимата полза е абсолютно невидима за детското съзнание. Това си е просто време, загубено в прашасали книги, за сметка на телефони, компютри и игри.

Аз също не изгарях от желание да чета като малка. Намирах го за скучно, не умеех да се концентрирам, препрочитах страниците по няколко пъти, за да вникна в разказа и абсолютно ненавиждах “задължителния списък”, най-малкото, защото беше с императивен тон.

Спомням си преподавателя ми в Английската гимназия - Ники Николов, истински педагог, надарен с умение да общува с подрастващите по достъпен начин.Та той винаги даваше един пример, за да онагледи четенето като форма за развитие на фантазията. “Представете си”, казваше той, “книга, която започва с изречението “В стаята влезе мъж с червени обувки”.

Всеки от вас ще си го представи по различен начин, но сигурен съм, никой няма да го пресъздаде в ума си гол, само по червени обувки, макар и друго облекло да не е описано. И така, този мъж с червени обувки провокира интереса ми да си представям онова, което автора не е дописал. Въображаемите ми странствания минаха през Землемория, Средната земя, Светът на диска и неусетно осъзнах удоволствието да пътувам без билет - само с книга в ръка.

Спомняйки си този урок, реших да сменя заповедния подход с разказвателен - преповтаряйки историята пред сестра ми, усетих как запалих огъня на приключенеца в нея, последван от прочитане на почти всичко от Тери Пратчет. Малкият ми успех ме накара да се замисля за книгите, но не за смисъла от тях, който е безспорен, но за “задължителния списък” и начинът, по който училището превръща всяко приключение в тегоба.

Всъщност, защо му казват “задължителен списък”? Та нима този голям екип от педагози не знае, че това е думичката, която ще отврати всеки възрастен, какво остава за децата.

Образователната ни система е архаична. Представям си я като възрастна жена със стегнат кок, която нарежда на учениците с напевен тон от катедрата. Остарялата образователна система създава неприязън и ненавист у децата, защото тя не говори на техния език. Език, който обаче не включва песнички подобни на:

Отдолу иде джип „Митсубиши“
със яка броня, с прозорци скришни.
Всички по пътя той изпреваря.
– Но на кого е? Кой ли го кара?
– Вълчо го кара. Свири и гази!
– А във колата коя е тази?
– Лиска е вътре. И много иска
на мис-конкурса да стане миска
– Давай, Вълчо, и наддавай
златна пара звънка –
мис да стане твойта Лиска,
гиздава и тънка!

Не гиздава, но много тънка е границата между добрия и лошия вкус. А с подобни песни, бегъл опит за модерност, можем да научим децата на криворазбрани морални ценности, които после да оплюваме дружно.

Помните ли тези слова от химна на Св.св. Кирил и Методий? С днешна дата те дават конкретна причина, защо народността ни “пада” - защото знанието е престанало да живее в нас. Защото науката е чудесна - тя може да бъде атрактивна, интересна и запленяваща. Просто трябва да бъде на езика на новото поколение, далеч от думите “задължителен списък”.

Ирина Белчева