Ами всъщност аз не съм боледувала от Булимия, а от Анорексия. Но при мен не беше, защото съм пълна или защото искам да сваля 1-2 кг. Имах други проблеми и бях в непрекъсната депресия /нещо нормално и за двете болести/. Казано по-просто - исках да умра. Така започнах да ограничавам храната и да я мразя. После болестта ме погълна и заради непрекъснатия контрол забравих каква е първоначалната причина. Вече просто исках да сваля още един кг., след него пак смятах, че точно един ми остава за сваляне и т.н. Ходих и на тренировки по състезателна езда и бягах от училище, за да тренирам. Пиех Мазиндол /невероятно лекарство, което притъпява всяко усещане за глад, благодарение на което и до ден днешен не изпитвам глад, слава Богу, че се усетиха и първо го направиха със зелена рецепта, а сега направо спряха да го произвеждат/
Започнах да пуша трева, да взимам съмнителни хапчета за "настроение" от съмнителни приятели и два пъти си прерязах вените, за да се отърва от кошмара, защото на моменти стигах до извода, че само този е изхода. Нямах приятел, но имах много добра приятелка и майка, която много държеше да ме види здрава. Хапчетата и тревата сама ги спрях много бързо, без мазиндола. Мъкнеха ме по различни лекари, като всеки казваше каквото му падне. За едни имах проблеми със стомаха, за други с бъбреците, за трети с черния дроб, но никой не смяташе, че проблема е с психиката, а и естествено никой не знаеше, че съм спряла напълно храната, всички смятаха, че се храня нормално и незнайно защо отслабвам. Дори ме провериха за глисти
Сблъсках се и с такива дето казваха, че нищо ми няма, само се превземам. Аз съответно ги гледах с презрение
За съжаление приятелката ми се разболя и понеже нашите лекари "разбират" от всичко, я оперираха от нещо, от което не е болна. С операцията събудиха спящата и левкемия. Започна да ходи на химиотерапия и понеже майка и жиееше в Италия, отиде да се лекува там и да се подготвя за костно-мозъчна трансплантация. Тогава може би от страха за нейния живот се замислих за моя и признах, че имам проблем. Клиниката в която тя се лекуваше, беше на религиозна католическа организация. Тя беше по-скоро атеист, но тия хора просто чувстваха за свой дълг да спасяват хората. Тя се свърза с техни психолози, които се занимаваха с тези болести и предаваше на психоложката ми какво са и казали и какви лекарства да взимам /психоложката ми не се занимава в тази област/. Така започнах. По техен съвет започнах да изучавам тези болести. Смятаха, че колкото повече знам, толкова по-лесно ще осъзнавам нуждата от излекуване, за това и знам толкова за булимията. Пак от тях знам, че като помагаш на други имаш много по-голям шанс да оздравееш, въпреки че нашите лекари не са на това мнение. В момента също съм с ниско тегло, но няма нищо общо с анорексията
Просто сега много по-лесно мога да смъквам и да качвам килограми, но притесненията ми за теглото са като на напълно нормален човек
Тheodora0525, моля те, забрави напълно за д-р Емилова. Потърси психолог, психиатър или психоаналитик. Подкрепяйте се със сестра си. Направи си изследвания за анемия - почти сигурно е, че я имаш вече, щом прибягваш до чиста захар. Захарта не е чак толкова опасна. Спри нощното хранене и следващия път не казвай "от утре спирам", а "сега спирам"
Не упреквай много майка си, ужасно е да гледаш безпомощно децата си. Може би това е нейния начин да се опита да помогне, може би смята, че ако ви накара да се чувствате виновни, ще ви амбицира да се оправите.
Аivy27, понеже болестта е такава, на хората им е много трудно да си признаят. Със сигурност обаче ще срещнеш и други болни.