Дойдох в Италия на 18 години, така че времената бяха други. Тогава не знаех, че тук ще е моят живот, така че приспособяването беше психологически по-лесно. Макар че носталгия има винаги...
Дойдох при едно семейство приятели на баща ми и трябваше да остана само за година, колкото да науча италиански и после трябваше да се върна в България, за да работя във фирмата на баща ми и да следвам.
Но по стечение на обстоятелствата останах (влюбих се и се сгаджосах с един италианец
).
Работата, с която започнах, беше продажба на кафе-машини на Лаваца, по-точно продавахме "абонаменти" за кафе за година, две и им подарявахме машината. Продавахме т.нар. чалди на семействата. Всъщност работата е продажба "от врата на врата", нещо като почистващите машини в България. После продавах книги, пак по същата логика, но поне клиентите ми бяха фирми. И така, винаги в продажбите.
Сменяла съм работа доста пъти, важното в чужбина е да не оставяш никога без работа, поне през първите няколко години. Днес обаче този вид продажби са доста трудни, тъй като с годините все повече фирми използват тази система и хората се умориха някой да им предлага нещо. И все пак си остава най-лесната за намиране работа, трябва ти език обаче. На 18 г. се учи за нула време, при мен буквално за 3 месеца стана, което беше от съществено значение.
Работа освен това има и като сервитьори и бармани.
Сещам се, че има работа и в бинго-залите, изобщо днес работа се намира за общи и слабоплатени професии и такива, които изискват нощен труд.