Сетих се за този стих на Павел Матев. Той служи за основа- на песента на Емил Димитров. Образът на майката, дала всичко, за да направи от детето си Човек.
Всъщност... зад този лирически образ, стои истинска жена- майката на Павел Матев. Продала косите си, за да го запише в гимназията.
И ми припомни за моята. Майка. И за това, което се случи миналата седмица.
Винаги, когато се чуваме с нея, моето кредо е "На източния фронт всичко е спокойно." Каквото и да е положението. Защото не искам да я тревожа. А тя... се оплаква. И понякога ми тежи. Но... нали затова са синовете.
Но миналата седмица... точно в този ден... всичко се обърка. А бях спал общо около седем часа- за последните седемдесет и два. Тя ми се обади вечерта. Стандартното- казах и, че всичко е нормално. Тогава тя започна да ми обяснява- колко е зле пoложението, че отново се очаква да закриват болницата, където работи. И... ако се случи, какво щяла да прави... И парите все не стигат...
Е, не издържах. Изпуснах си нервите. И и се развиках. А аз викам... тихо. И и разказах. За това, че не съм на почивка. На майната си съм. Сам. Не очаквам помощ от никого. И как всичко се е прецакало. И как всеки иска пари. И, че съм на път да изгубя прекрасната дупка, за чиито ремонт дадох всичките си пари... и тези, които взех на заем, също... И работата... също. И всички други шибани работи. Пари, пари... Като завърших с... "И сега съм с четиридесет стотинки. Не знам какво ще ям утре. МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ НЕ ЗНАМ- КОЛКО Е ЗЛЕ ПОЛОЖЕНИЕТО? Последното, от което имам нужда е- някой да ми казва, колко е зле положението. Не ми помагаш."
И тя се разплака. И затвори.
Всъщност... нещата винаги може да са по-зле. И са били... по- зле. И съм се оправял. И тя го знае. Разказвал съм и- след. Но този път...
Обадих и се. И половин час я успокоявах. Обяснявах и, че всяко начало е трудно. Че това е Моят избор- да започна отначало. На чисто. И, че всичко ще си дойде на мястото. Нещата ще се наредят. И, че всеки може- с пари. Но дали ще го оцени...
Ще се оправим. И всичко ще бъде наред.
На сутринта ми звънна пак. За да ми каже, че ми е изпратила пари. Хиляда лева. А знам, че няма. Каза ми... "Не питай, откъде съм ги взела. Имах ги."
Майки.
Писмо до мама
Каква невеста си била ти, мамо, мила мамо,
как светнал, светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана, мила мамо,
за твойто първо сватбено хоро.
Какви коси, едничка ли девойка,
въздишала на моминският праг,
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг,
а те преливали се буйно или плахо.
Години, мамо, има от тогаз
и три деца с косите ти играха,
с тях играх в люлката и аз.
В такива дни, аз плахото селяче,
поисках за гимназия пари,
а ти над нашата бедност да поплачеш,
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта прегърбена и жалка
с отрязани коси, с подпухнали очи,
прегърна ме и каза: "Препечелих малко,
вземи, вземи парите, сине, и учи!".
Сега са други времена и друг просторът,
пораснах, учих, ето ме сега!
Здрависват ме с любов добрите хора
и ненавижда, мрази ме врагът.
Едва ли, ала ще успея, мамо,
как няма да успее твоя син,
пред който, като неплатен, огромен данък,
лежат продадените, майчини коси.
http://www.youtube.com/watch?v=qepG_pb_ZJ4