Много ме боли, когато хора, на които разчитам говорят зад гърба ми и то за неща, които не им влизат в работата. Разбирам, ако по някакъв начин правя нещо лошо спрямо тях...
Не мога да разбера постъпките на някои хора, уж са загрижени и вместо да дойдат да ми кажат нещата в очите - разнасят слухове навсякъде.
Може да съм постъпвала грешно, но не мога да разбера как може най-близките хора да говорят такива неща и дори да не усещат никаква вина, дори малка. Най-лошото е, че дори не осъзнават какво ми причиняват. Радвам се, че поне приятелите ми ме подкрепят. Без тях, сигурно щях да изпадна в депресия. Много е трудно да разбереш, че семейството ти има лошо мнение за теб, за нещо, което всъщност е нормално и реално не им влиза в работата. Никога не съм ги обиждала, никога не съм повишавала тон, винаги съм се съобразявала с тях. А сега излиза, че не ги уважавам и че имам тайни от тях...
Дразня се, защото говорят едно, а те вършат точно това, което на мен ми забраняват или за което ми държат сметка. Мразя двуличието. Или като чуя нещо от сорта на - "ти си жена, а той е мъж", "на теб са позволени тези неща, а на него повече"... Какво е това разделение, колкото и да ме убеждават - не мога да го приема.
Усещам, че мога да им се противопоставя, но като че ли това няма да бъда истинската Зузи. Мога да викам, но не искам. Не го чувствам естествено. Втълпяват ми чувство за вина, а е очевидно, че нямам. Явно не съм достатъчно силен характер или ми трябва време да го осъзная... Искам да уважават мнението ми, да ме ценят като личност. Дори сега... вместо да ми се извиняват, едва ли не излиза, че аз трябва да се извинявам. И най-лошото е, че почти го направих.
|