Причиних ти много болка...
С камшика на злодей
разкъсвах розовата плът.
И правех рани.
А ти си много бяла... Нежна.
Убивах те във всеки ден.
Със делничност ли те попарих?
Защото кучетата, вън,
към слънцето ще лаят и проклинат.
Оставих те съблечена сред тях.
И зъбите им бяха безпощадни.
...И сещам, как във мен,
душата ми ранена, плаче.
------------------------------------
Събирахме и трупахме. Градихме…
зазидахме се... и от залеза.
Не чуваш... Астматично дишам-
забравила, вкуса на вятъра.
Не мога вече. Слушай ме! Не мога!
Зад гладките стени на твоя замък
е твърде тихо, тъмно-тихо,
а във очите ти... е празно.
Защо ли? Чуй ме! Нещо липсва...
Какво?!? Не!!! Пак не ме разбра!
Не, нова закачалка в коридора,
а нещо между нас го няма...
Добре. Да, утре ще я купим...
И щорите за задната тераса...
Да... Да, спокойна съм. Разбирам.
Ти, не разбираш! Утре... ще ме няма.
|