А устните ми шепнеха от ... крясък
Навсякъде по тялото ми лепнеше
сладникавата радост на езика ти.
Звездите бяха луди голи грешници.
Лианно по луната се увиваха ...
Измисляше ме с пръсти. Безпогрешни.
И ставах съвършенна. Мокра. Пясъчна.
Скалите бяха твърди като лешници.
А устните ми шепнеха от ... крясъци.
Треперех като пламъче на свещ -
нахъсано достигащ до бедрата ми.
И ставах твоя дива лятна вещица.
Болеше ... твърдостта на сетивата.
Постигаше ме, но не ми се бягаше.
Горещо е навън. Отвътре - топло.
Вълните тихо мъркаха полягащи,
а вятърът приличаше на котка ...
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога.
|