[Мария Василева]

Променяме света –
и ние се променяме.
Сечем дървета –
нещо в себе си сечем.
Убиваме добри животни –
и в себе си убиваме доброто.
И зверове убиваме –
убиваме ли ги във себе си?
Машини съвършени правим –
те правят ли ни съвършени?
Строим загадъчни неща –
но ставаме ли по -загадъчни?
Летим във космоса –
и мислите ни трябва да летят.....
Променяме света –
и ние се променяме.
Правим по-красив света.
А себе си ?

1974 г


МОЛИТВА

Над нивите безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болката си, и лъжите.
Наивен бях. И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах. Нищо.
Обичах ги. И лъжеха ме много.
И много ми е болно. Нищо.

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици...

Земя, дари ме с твойта сила -
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде - от глупците.
Земя, дари ме с малко сила -
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки...

Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене
земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното и дишане.
И падам на колени.
И се моля.

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.



На прага

Дъщеричко моя,
моя малка дъщеричко, не плачи.
Ще пораснеш, ще проумееш всичко.
Въпроси не задавай,
отговорът е отчаен.
Обичай майка си. Бащати е случаен.
Край тебе неизвестни чичковци
ще никнат, ще спят на мойто място.
Не се учудвай никак.
Ще ме изместват бавно,
първо от леглото,
след туй от твойта мисъл,
накрая от живота.
Така като броиш-последното си пръсче,
това ще бъда аз,
отбележи ме с кръстче...
Може би наистина майкати е права-
аз не можех за теб много да направя.
Ти спеше в детски домове
нямаше си къща.
Изпращах те със смях,
плачейки се връщах.
Със приказки те лъжех,
водех те в театри.
С тъгата се оправяхме на две-на три.
Ти влюбваше се бърже
в палячовци, в магьосници.
Забравяше обувки и дрехи износени.
И почти-почти видях
мечтата си осъществена:
ти не забелязваше с какво си оградена.
В твойте малки драми,
прости и неопитни,
прекрасни ставаха нещата,
обърнати наопъки.
Ти не признаваше конкретното
значение на вещите-
столовете набързо ставаха
четирикраки вещици.
Хлябът се превръщаше
на слънце или месечина...
Стремеше се към мисълта,
не търсеше причина,
Аз не можех за тебе друго да направя.
Разделяме се днес,
на две ни реже прага.
Въпроси не задавай,
отговорът е случаен.
Обичай майка си,
Баща ти е отчаян...



Ний може да имаме много жени,
но една ще бъде от начало
до края ни:
тази, която не ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
Тази, която ще каже - Стани! –
ако клекнем, когато се целят в челото ни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще ни обича
истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си.

Всичките стихове са на Стефан Цанев