Цитирай:
|
Първоначално написано от Caroline-Caro
Понякога ми се иска да получа такъв ценен дар...  |
Бих ти помогнал. Но... вече се уморих.
Знаеш ли, по- добре сподели смеха му. И когато му се плаче... накарай го да се засмее.
"...А когато пред тебе заплачат, значи вярват във теб, разбери..."
Не е вярно. Разплаках пред нея- точно, когато загубих вярата си. В нея.
И си обещах- никога повече. И за другите плаках. Но вече се бях научил- да си тръгвам преди това.
Сълзите са безценни? А тези, които идват, след като определят цената ти?
На кой му пука?
Нищо не се променя. Колкото и да ни се иска- да изглеждаме по- мъдри, по- благородни, по- хуманни, по- еволюирали...
И спасяваме животните. Пазим горите. Запушваме дупки в озоновия слой. Пращаме смс-и по празници.
А миналата седмица разпнахме един на кръста. Онзи ден клахме едни други- с благословия свише. Вчера вкарахме няколко милиона в газовите камери.
Но днес е модерно- да си чувствителен. И жизненоважно- за Егото ни, да имаме кратка памет. И да отричаме. Миналото си.
И да твърдим, че сме нови. Да се блъскаме в гърдите, че току-що сме открили топлата вода. И, че сме на път- да изобретим колелото... в името на нашата човечност...
Но под слънцето... няма нищо ново.
Позволи ми да се влюбя в теб:
да заживея пак
със мисълта за някой друг,
а не с жестоката самозаблуда,
че съм готов да се обичам.
Позволи ми да те разсъбличам
и под маските на твоите усмивки
всеки път да те откривам нова
и различна:
загадъчна, фатална, зряла, иронична -
непостоянна като есенно небе -
наивна..., сериозна, нежна, деспотична,
любовница, жена,
и едновременно ... дете.
Позволи ми да те доизмислям и да те мечтая,
остани до края непозната,
във блян ми позволи да те превърна, в полуспомен,
да те достигам...
и никога не те позная...
Позволи ми да повярвам в теб,
да те превърна в идол,
в божество
от женственост и красота -
в съвършенство...
Да те жадувам и да те зова
и всяка нощ опиянен от ласките на блудната луна,
обезумял от страст и самота,
изгубен в твоите отражения,
полудял от нощните видения,
изтерзан от мисли и съмнения,
да те отричам и да те руша...
А после... в утринната тишина
разкаян пред тебе да сведа глава,
мълчанието ти да ти простя
и пак да те издигна в себе си -
от пясък кула,
мелница от вятър и мечти...
Позволи ми да се влюбя в теб...
и ми прости...
за думите и плоските шеги,
за заблудите и жестовете нервни,
за клетвите, които не изричам,
позволи ми да се влюбя в теб
и да повярвам пак,
че съм способен да обичам..
Илиян Димитров