#1301
|
||||
|
||||
Изгря в живота ми прекрасно слънце,
разби оковите на болка и тъга и в моето сърце любовно зрънце от своето сърце пося. Със пълни шепи радостта ми носиш, със нежност ме даряваш всеки миг, със приказно вълшебство ме отнасяш в страни, където няма нито болка, нито вик. А само топли, тихи чувства и спотаени искрени копнежи, където всяко мое чувство разцъфва с цялата си прелест. Със тебе свързвали са ни мечтите и тайно цял живот аз дирила съм идеал и път, по който до сърцето твое да достигна, а ти към мене ден и нощ бесзпирно си вървял. И вече няма сила на земята, която от сърцето ми да те изтръгне и да ми отнеме тая обич свята... Аз твоя ще съм даже и вселената да се обърне.. от нета
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога. |
#1302
|
||||
|
||||
Готов ли си за мене да се бориш,
на кладата за мене да гориш, да вярваш без да се съмняваш, трънливи пътища до края да делиш? Ще ме сънуваш ли, когато съм далече, ...ще ме мечтаеш ли пред всеки иден ден, ще ме гледаш ли в прегръдките ти да заспивам, истински ще бъдеш ли със мен? Ще ме догониш ли, когато се обърна, ще ме държиш ли в слабост щом се отрека, ще ме целуваш ли, когато те проклинам, ще се прекланяш ли пред мен дете-жена? Или ще ме оставиш да си тръгна, ей тъй- без опит да прозреш, че любовта назад не се обръща, тъй както времето напред тече? Ще се оправдаеш ли със мойта воля- Така желая аз и по-добре – без още миг да пожелаеш, да бъдеш с мен до утрешния ден поне? Борислава Мартинова
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога. |
#1303
|
||||
|
||||
french kiss
откривам те под графитено небе светлите нежни очи - лапи на бели сибирски котки високата лятна коса достигаща върха на айфеловата кула дългите крайници - самотни мостове по сена в края на булевард клиши те целувам френските ласки ухаят на топъл кроасан ще минем под триумфалтната арка две деца играещи си в началото на столетието в други градове в други пространства а после ще отидем в булонския лес за да чуем как расте тревата на нашите спомени Стая с тераса Асансьорът е гилотина. Сега се изкачва, набира сили. Ще падне когато си тръгнем. Ще отреже пъпната връв на горещата стая. Този град е слънчев със сух вятър, а искам дъжд и мусони. Да повали праха и да ми е тъжно. Не така – безпредметно весело, безразлично и празно. След като пресушим телата си, ще излезем на онази тераса. Времето ляга долу в ниското. Лазят облаци – бели префърцунени агънца. Ти ще ме попиташ за името. Знаеш - ще те излъжа. Аз лъжа много истински - като лятото, като всички сезони, които си тръгват. Не искам да знам как се казваш. Искам сред всички мълчания да чуя звук от любов в пепелния следобед. Очите ми да скочат от онази тераса... После гилотината нека пада пада... Защото нямам нищо, дори шапка с периферия. Дори билет за рейс от тук до края на този град, но това е друга приказка, която няма да ти разкажа. Станислава Станоева |
#1304
|
||||
|
||||
Помниш ли нашите нощи на свещ?
Бяхме тогава най-искрени. Пламващи устни в допир горещ... тихо прошепнати истини... ...Дълги минути - две слети сърца. Само луната ни гледаше. И отразена в две бледи лица, своя път по небето поемаше. Помниш ли? Бяхме далеч от света. Бяхме сами във безкрая. Нямаше улици, шум, суета - аз и ти в полутъмната стая. ........................................... Искам да знаеш, че аз съм добре. Сто пъти дневно не мисля за тебе. Течен азот впръсках в свойто сърце. Айсберг е, спряно е от употреба...
__________________
И бронята си ще сваля. Тежи ми. Какво че рани-рози ще цъфтят по бледата ми кожа. Помогни ми. Пусни ме днес на риск във своя свят. |
#1305
|
||||
|
||||
Нарисувах ...любов...
Платното ми е бледата ти кожа, нанасям с едри щрихи любовта и лунен лъч към нея ще приложа и топли устни... пиещи страстта! Ръцете ми са четки на маестро, гърдите ти... палитра за мечти... Рисувам ги във мислите си често, обсебена съм и в картината личи! Тялото ти е, савана зажадняла, залагам в него най-топлите бои. От пъстрата дъгата съм си избрала, вълшебни езера, за две очи! Сълзите ти- щастливите, угасват, в неоновите багри на нощта... Рисунка и реалност вече пасват, в платното спят и двете ни тела! от нета
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога. |
#1306
|
||||
|
||||
Момичето
Дамян Дамянов Облякло бе най-новата си рокля. И с токчета под кротичкия дъжд прескачаше усърдно всяка локва, за да е чисто то пред онзи мъж, когото чакаше така отдавна. Но той не идваше. И там, навън, отекваха все тези крачки равни като напевния дъждовен звън. Прошумоля измокрена коприна, прецапаха обувки през калта. И аз разбрах, че покрай мен премина най-тъжното момиче на света. ....
__________________
say she wish she could cut my dick off and take it with her |
#1307
|
||||
|
||||
Причиних ти много болка...
С камшика на злодей разкъсвах розовата плът. И правех рани. А ти си много бяла... Нежна. Убивах те във всеки ден. Със делничност ли те попарих? Защото кучетата, вън, към слънцето ще лаят и проклинат. Оставих те съблечена сред тях. И зъбите им бяха безпощадни. ...И сещам, как във мен, душата ми ранена, плаче. ------------------------------------ Събирахме и трупахме. Градихме… зазидахме се... и от залеза. Не чуваш... Астматично дишам- забравила, вкуса на вятъра. Не мога вече. Слушай ме! Не мога! Зад гладките стени на твоя замък е твърде тихо, тъмно-тихо, а във очите ти... е празно. Защо ли? Чуй ме! Нещо липсва... Какво?!? Не!!! Пак не ме разбра! Не, нова закачалка в коридора, а нещо между нас го няма... Добре. Да, утре ще я купим... И щорите за задната тераса... Да... Да, спокойна съм. Разбирам. Ти, не разбираш! Утре... ще ме няма. |
#1308
|
||||
|
||||
А устните ми шепнеха от ... крясък
Навсякъде по тялото ми лепнеше сладникавата радост на езика ти. Звездите бяха луди голи грешници. Лианно по луната се увиваха ... Измисляше ме с пръсти. Безпогрешни. И ставах съвършенна. Мокра. Пясъчна. Скалите бяха твърди като лешници. А устните ми шепнеха от ... крясъци. Треперех като пламъче на свещ - нахъсано достигащ до бедрата ми. И ставах твоя дива лятна вещица. Болеше ... твърдостта на сетивата. Постигаше ме, но не ми се бягаше. Горещо е навън. Отвътре - топло. Вълните тихо мъркаха полягащи, а вятърът приличаше на котка ...
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога. |
#1309
|
||||
|
||||
О, Щанга! Три дена млади фитнесджии как в залата вдигат,уредите тръпнат, отново недостигат . . . Напъни ужасни! Дванайсетий път тази серийка правят, умора не сещат и продължават. Бицепс подир трицепс! Ръка подир крак! Гошо посочи лежанката пак и вика : "Търчете! Тамо е свободно!" И всички се втурват отново упорити и стон нечовешки въздуха разпра. Сауната отговори с други вик : охаа! И днес въоръжени с две-три млека фитнесджиите млади ще правят крака, клатят протеини шише след шише, даже умората няма да ги спре. И последен напън! Сякаш са на бой. Тогава Наско, нашия герой, ревна щанголомно : "Млади фитнесджии, венчайте телата с мускули безброй! Нека вашта сила всички повали, мацките да тръшка за мигове дори!" При тез думи силни сякаш по знак спускат се всички към залата пак. Един ще се блъска днес за трапец, друг се засилил да прави прасец; Диетата е важна, те не я забравят, всичко що е вредно веднага оставят, ако се наложи спират алкохола, заменят го бързо с айран и със кола. "Грабвай тази гира!" - някой се изкряска, всеки се втурна, не иска паласка и свободен уред нийде не остана, всеки се чуди къде да застане. И щангите тръпнат, друг път невидели всички да тренират по гащи без фанели. Йоще миг - ще свърши този тежък ден. Всеки се прибира доволно уморен. . . . . . . . . . . . . . . . И днес йощ щом щанга зафащат, спомнят тоз ден бурен, отново препращат напънът му силен, като някой ек, от щанга на щанга и от век на век! |
#1310
|
||||
|
||||
Не искам
Не искам да ме съжаляваш и заради това да си с мен! Не трябва милост да даваш, дори и минутка от твоя ден! Приеми ме такава,каквато съм – лоша, безсразсъдна и грозна... Не съм розата, а бодливият трън, не съм и лъжливо помпозна... Аз съм просто жена със сърце, която все още изтръпва щом ме гушват твойте ръце... И клишетата грозни ти остави - не ми реди думи красиви! Тихо сега до мен застани.. и виж очите ми – те са щастливи... * * * * * * * ** * * * * * * * * Искай ме! Искай ме! Гола, боса и влюбена. В теб. Вчера в мислите ти изгубена… В сърцето ти закотвена от днес. Само ме искай… Влюбена, гола и боса… Затвори очи, пий от мен любовта… Не задавай излишни въпроси.. Само днес ще съм тук и сега. Пожелай ме сега! Влюбена, боса и гола… Да потъна в най- нежния поглед… Да изгоря от скрития му огън… Да потърся изгарящи твоите пръсти и да искам в нощта да ме галят, нежно сгушена в теб да потръпвам, жадни устните ти да ме повалят. Щом отворя очи да откривам твоите устни над мене надвесени. Пак ще искам да съм самодива… Пак светът за мен ще е тесен… enamorada
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога. |
Контрол над темата | |
Начин на разглеждане | |
|
|