[DWP]

Радвам се, че ви харесват.
Самотният човек

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Борис Христов

[3y3ka]

Дев, за мен е удоволствие да чета стиховете, които споделяш с нас! Наистина са много красиви и да си призная... голяма част от тях усещам близки до мен!

Само искам да отбележа няколко реда от това стихче, които ме докоснаха...

"Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък."

"Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви..."

"Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто. "

Много замислят тези думи...

[chokladkaka]

Следва едно доста дълго стихотворение на Гео Милев и малко мрачно Но пък много въздействащо според мен..

Стон


Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем...

Печални пътеки пред мене разтваря

студената зимна гора,

дълбоко зад черните клони догаря

ранна - (рана) - зора.



Светът ме възвежда през страшни места,

аз тръпна димяща в безлюдни блата

- о гора моя черна сестра!

твоите черни листа

плачат сълзите ми - бавно - и горко повтарят

моята жалба и вопъл и зов:

Ах - де е той!


(Там - може би зове ме гробът на мойта горестна любов.)

Ден и нощ

без покой

аз го диря навред

и отивам напред

през света,

с раздрани нозе и без мощ

- душата дълбоко в нощта -

ден и нощ

без покой,

години безчет!

и безброй:

Де е той?


(И надава студен, съкрушителен вой

зимният вятър

- Вкаменено ридание -

и в мрака на скръб без страдание

изчезва далечна земята.)


- О гора моя черна сестра! -


Слънцето в пещери слепи убива го:

в страшни нощи без лъч и звезда

той възкръсва и гази в кръвта

на кръстопътища сплетени в ниски поля.

Моята болка настига го

- призрак без плът.

Червен от убийство и черен от мъртва мъгла

той влиза в съня ми


(иконите спят)


- страшен и чужд - преди да се съмне


(иконите спят)

и хвърля пред мойте нозе

кървави ризи и черни глави


(иконите спят)


Вече нямам очи - вече нямам лице

- о гора моя черна сестра!

и пътя пред мене се вий

и горчиво витло под мъртвешка зора.

[DWP]

Първоначално написано от 3y3ka

Наистина са много красиви и да си призная... голяма част от тях усещам близки до мен!

Нормално е - в повечето от тях се поставям на мястото на лирическия герой.

[rokoko]

Интересни стихове, голяма творческа активност е имало, докат сам спяла

[rokoko]

ЖИвотът ми


Все още съм млада и не разбирам,
все още копнея за невъзможни неща.
И пак си мечтая и пак си сънувам,
оплювам нещастна и щастлива съдба.

Хора минават и отминават,
злочести, а може би късметлии,
едни ти се мръщят, а други прощават.
и ти сервират обещания в празни чинии.

Съмнение прокрадва се зловещо,
живее ми се но не тук, не сега, не така.
Ту ми става студено, ту пък горещо,
иска ми се и не ми се ще да съм сама.

И пак сълзи напират, отново очите блестят,
и въпреки че липсва такава причина,
Аз все пак е усмихвам с тъга,
но винаги, сила за усмивка намирам!

[3y3ka]

Много силен стих, докосна ме!!!

/како, за да не спамим тук...се пренасям обратно в говорилнята /

[Mirami]

Белият лист

Страх ме е често от белия лист -
ням, бездиханен, самотен,
молещ безмълвно за краткия вик
на душа, натежала от спомени.

Грешните мисли са част от играта,
но под слой от усмивки ги крия.
Защо белият лист търси нов отпечатък
от емоции, скрити грижливо?

Може би в ужас от чужди рецензии
го захвърлям във прашния ъгъл.
А дали не е всъщност едничко спасение
тоз бял лист, досега не излъгал?

Мисълта ми тупти в неизказан мой стих.
Какво толкоз? Добре, ще рискувам!
Днес започвам приятелство с белия лист
с тези първи мастилени думи.

Мое си е...

[chokladkaka]

strangenick2, много ми харесва стихотворението, има интересни рими..

[3y3ka]

Първоначално написано от chokladkaka

strangenick2, много ми харесва стихотворението, има интересни рими..

Ник, наистина е много хубаво! Хубаво е от време на време да четем и вашите творения!