[rokoko]

браво, много сте яки
СЯ нещичко от мене

Погребах трепети древни,

не търся и тебе със жадни очи.

Потъвам в мисли - еднодневни,

но трепет за усмивката ти ме гори!

Сигурно с чувствата си съм банална,

но никой май не разбра,

как усмивката ти като мълния беляза

мойта така обичлива лирична душа!

Изменница в чувствата ме наречете,

аз докато жива съм, ще отрека,

просто обожавам какъвто си ти.

Не ни е писано един до друг да вървим.

[Doky]

Под глобуса прозрачен и овален,
до масата, затворена в овал.
Любима, позволи да те погаля,
макар че грубо с тебе съм живял.

Сърцето ти, сърцето да уцеля,
да трепне умореното сърце.
Ще си починем, утре е неделя,
ще скръстим като хората ръце.

Ще седна аз със съботния вестник,
с наизустени мрачни новини.
Полека ще задремя, ти ще плеснеш,
в неделя някой друг ще ме смени.

Дали ще забележиш, че ме няма,
че кърпиш друг с музейната игла.
Ще помниш ли как исках със измама
веднъж и аз да сложа очила.

Ще бъде всичко същото от вчера,
ще липсва само мъничък детайл.
Резервен Николай ще си намериш,
ще си намериш същата мечта.

Под глобуса прозрачен и овален,
до масата, затворена в овал.
Аз знам, че песента ми е печална,
защото с твойте сълзи съм я пял.


Непроницаемата маска
на сивия безкраен ден.
И слънцето, подобно каска,
измамно вдигната пред мен.

И тази тиха, непростима,
неостаряваща печал.
Тоз, който няма, всъщност има,
и който взел е – той е дал.

Предателството е на живо
и оправдава се с целта.
И слънцето, и то е сиво,
заченато във сивота.

Усещам как се приближава
и тътне детското гласче.
И не животът продължава,
а дишането, да речем…


Студени пеперуди по стъклата,
студено слънце между пушек лек.
И като привидение в мъглата
върви обикновеният човек.

Той стиска книга, малко омъглена,
и устни стиска в утринния мраз.
Той с други привидения се гледа,
Говорят му, но той не чува глас.

Той знае само книгата, в която
щастливо се обичат той и тя.
Любимите не зъзнат във мъглата,
не получават ледени цветя.

Любимите са кротки и огрени
от простодушие и глупав чар.
Любимите са просто уморени
от своя плах и користен другар.

Любимият човек любимо крачи,
любимо му е в чуждите очи.
Той ще изпълни вашите задачи,
но своята любов ще премълчи.

[xxxxx]

Доки, много хубави стихотворения, браво!

[Doky]

Първоначално написано от xxxxx

Доки, много хубави стихотворения, браво!

Авторът е Николай Заяков,моят дядо,с който много се гордея !

[emiko]

МОЛИТВА
Молитва за обич
пак шепна във мрака.
Не зная до тебе
дали стига тя,
дали някога
звездна нощ ще дочакам,
целувки, смях, огън
и дъжд от цветя?
В живота не спомен,
а бъдеще искам,
пожари и бури,
кипящо море,
не мигове скъпи
пак в шепа да стискам,
а с теб да живея,
докато сърцето ми спре.

[Ania]

Requiem (Погребална песен)

От очите ми сълзи се стичат
Скали от сърцето ми се свличат
Това ли бе което желаех
Заради това ли вечери наред ридаех

Моята звезда изчезна в тази нощ
Нощ, пълна със разкош
И тишината разбива небето
Някъде дълбоко във морето

Ще дойде скръбна нощта
Когато аз ще легна във пръстта
И ще затворя очите си омайни
Криещи в себе си толкова много тайни.
---------------------------------------------------------

Усмихни се!

Усмихни се,
Докато сълзите падат от твоите очи
Усмихни се,
Докато сърцето ти троши се на части
Усмихни се,
Докато кръвта ти бавно изтича
Усмихни се,
Докато душата ти излита
Усмихни се,
Докато всички ти се смеят
Усмихни се,
Докато гориш
Усмихни се,
Докато на никой не му пука
Дай всичко от себе си
И се усмихни!

-------------------------------------------------

Спомен

Помниш ли ме?
Изгубена в твоите сънища
Чуваш ли ме?
Плачейки в твоите мечти

Някъде далеч, далеч
Молейки се, бягайки и кървейки
Къде съм аз?
Свят от стъклени лъжи

Огледални спомени
преследващи ме всеки ден
Гласове, крещейки
Без никакъв ред

Животът отлита
Остава ни миг
Той гасне бързо
Като клечка кибрит

[simone]

Морето

Отново аз стоя пред теб-

огромно,необятно,синьо.

Величествено си ,море

и тъй божествено красиво!

Ела,сърцето ми вземи,

в душата си го потопи!

То уж на друг принадлежи,

но длан сложи на него ти.

Ела,покрий ме с пелена

от пяна бяла на вълна,

която цяла ме обгръща,

та болката ми тя поглъща

и я отнася на далаче-

за нея да не питам вече.

Но знам отново ще се върне,

когато с теб се разделим,

окото ми не ще те зърне

и двама дълго ще скърбим.

Аз - в своя свят студен,

забързан,уморен;

ти - тук в простора сив

нашепващ див мотив.
.......................................

Сватовници

Kап...кап...кап...,

вън отново заваля,

на прозореца се спря

утринната светлина,

но не беше тя сама.

Имаше си и другарка,

по-скоро,даже -господарка,

с нея бе самата тя-

вълшебницата любовта.

И вторачиха се двете,

та отместиха пердето,

зашептяха нещо тайно-

трябваше да действат заедно.

Мисията бе решена

и целта определена-

със стрелите на Амур,

но под форма на божур,

имаха задача тежка-

днес да слеят две души

и се справиха без грешка-

промениха две съдби.

Цветето благоуханно

те оставиха до нея

със послание от него-

да го чака във неделя.

А далече в небесата

със усмивка на уста

Амур доволен полетя

и възхвали любовта.

[Ania]

Цвете

Пролетно цвете
С ухание на летен бриз
Студено като зима
И красиво като есен

Ти северно цвете
Растящо на юг
Търся те на на запад
А ти си било на изток

Ти, красиво цвете
В душата ми растеш
Със сълзи те поливам
С викове разравям.

[DWP]

***
Емили Дикинсън

В мъката има елемент на Празнота -
тя няма спомени за своето начало,
дори не знае съществувал ли е миг,
през който да не е боляла.

Извън самата себе си
тя Бъдеще не притежава,
а Миналото в царството й мрачно
отново само Мъка предвещава.

***
Ако успея да спася едно сърце Ранено,
аз ненапразно съм живяла,
един живот даря ли с Облекчение,
над топлите му рани хлад разляла,
или ако помогна да се прибере в гнездото
едничка птица Премаляла,
аз Ненапразно съм живяла.

[ледено_sЪrце]

Нещо от днес-

Да предадеш себе си...

Колко малко е нужно да изречеш:
"Остави, верен на себе си не съм вече нужен..."
и сам-самичък жестоко да се предадеш,
вместо от чуждите безумни предателства да си все тъжен.

Да си докажеш, че и ти си не по-малко "човек",
да заплюеш гнусно образа в огледалото срещу теб,
не чакай, а докажи на себе си, че и ти си не по-малко нелеп!
Момент, драги - запознай се с новия си образ - противно свиреп...

Какво би подтикнало някого да остави отпечатък тъй несъвършен,
да жигоса безмилостно природата на човека -
уж най-разумното създание, представян като висш, дори обожествен...
Нека всеки поне веднъж да презре своето мръсно съществувание- нека!

Защо е тъй присъща за нас тази измяна?
Нима изход за победа на чистотата на любовта не остана,
защото всеки е надянал своята грозна премяна,
претендирайки за фалшива индивидуалност, власт и слава, тъй желани...