[A_N_I_T_O]

Здравейте, който има желание, нерви и направо цяла воля....надявам се да го прочете. Очаквам с нетърпение вашите мнения и просто: Благодаря Ви!



ОТВОРЕНО ПИСМО


Здравейте...пише ви една ученичка, даже не бих се нарекла такава, защото отдавна не чувствам онова вътре в мен, когато отивам за у-ще. Отдавна не чувам гласовете, по-точно не се вслушвам в тях в училище, отдавна не виждам хората, по-точно не ги различавам и отдавна съм спряла на някаква промяна, по-точно да вярвам в нея!
Аз съм ученичка в 10 б клас в у-ще "Св. Климент Охридски" .Преди една година ме приеха там, за радост на всички, особено сестрите . Бих казала, късмет!
Да, радостта я имаше, защото видях какви умни и добре подготвени учители има там. Учители, които не виждат само лицето ти, но и душата ти, възпитанието и понякога чувствата ти.
Отначало в 9-ти клас всичко беше наред, с класа ми! Но мисля, че направих грешка, защото постепенно аз откривах себе си, преди всички тях. Аз бях себе си в онези толкова бавни минути, наречени "часове" И се отличих изведнъж от тях, но не съм искала да ги засегна! С всички учители се разбирах страхотно и както те ми помагаха, така и аз. Понякога искаха да бъдат изслушани, дори да не е свързано с материала ни. И те са хора, нали?
Тази година, всичко драстично се промени, като цените в магазините! Толкова бързо, че дори не усетих кога и защо настъпи промяната, и дори какво ме очакваше! Ако знаех, само ако знаех, толкова много неща бих си спестила, но не само на себе си,а и на семейството ми. Те също преживяват с мен, тези "събития" в класната ми стая и извън нея.
Обиждаха ме, защото съм била различна! Всеки човек е различен, тогава и той ли трябва да бъде псуван и нараняван, заради това че се отличава с нещо? Аз съм като тях- излизам навън с приятели, с часове гледам филми, обичам силна и ритмична музика,чета книги, активно спортувам. Това, което споменах, с нищо не ме отличава, нали?
Е, те явно го сметнаха за такова, обиждаха ме, злепоставяха ме, коментираха ме, посягаха на личните ми вещи,подиграваха ми се. Разбира се , че и аз трябваше да чуя, трябваше да видя, че просто всички се бяха настроили срещу мене и дори не искаха да ме погледнат. По-точно, една "групичка" от тях, го правеше, а другите мълчаха или от страх или от безразличие. Наложи се без да искам, да водя "студена война" с тях, само защото съм РАЗЛИЧНА...! Да, вярно някои неща ме отличават, например родена съм в 6-я месец и имам намален слух ( те го намират за доста интересно и забавно!) Не съм виновна за това, съдба и аз я приемам! Но не приемам обидата и коментари от тях, за слуха ми! Това е толкова жестоко, това сме ние хората...жестоки и коравосърдечни, докато един ден не ни се случи нещо ужасно, никога няма да се научим как да се държим с такива "различни" хора.

Обичам да пиша, обичам да чета, защото от книгите научавам не само историята ами и житейската поука. Обичам толкова много неща, неща, които са различни и само ако имах повече време, наистина щях да бъда напълно доволна..от себе си! Обичам да обичам !
….Един ден нещата просто екскалираха!
Връщах се от спорт и всичките ми учебници бяха разпръснати на пода, а чантата ми...грижовно напъхана в коша за боклук. Да тя беше боклук, за тях, защото е моя!
Когато влязох в стаята, всички си седяха по чиновете и просто очакваха госпожата.
Целият онзи хаос на земята ме накара да изтръпна, защото там имаше нещо важно за мен, което ме правеше "малко различна"- слуховите ми апарати.,които бяха толкова нежни и трябваше много да внимавам с тях. Може би съм виновна, че съм влязала в часа или защото ги оставих в чантата си (все пак имах час по спорт) .Една огромна ярост и унижение се надигна толкова високо, че мина през сърцето ми и стигна до гърлото. Някаква ярост, която никога не подозирах за нея, че е съществува.

Знаех, кой го е направил и с всичка сила, започнах да ритам неговата чанта, сякаш това беше "характерът му". Исках толкова много да го променя или да ме остави на мира! И после ….после се сбихме, никой не ни спря, а в стаята бяха и класната ми, и педагожката,и 48 безразлични очи, а цветовете им отразяваха всяко едно наше движение. Ако ги нямаше сигурно дълго време щяхме да се въргаляме около учебниците ми. В един момент се откопчих и отидох до тоалетната, с мисълта да се успокоя,но чак аз не си повярвах, че това някога ще стане! Толкова силно плаках, че сълзите ми бяха като едри капки дъжд, които ежедневно поливат планинските цветя. Тези "капки дъжд" не искаха да спрат и дори не знаех как да се върна в час. По-късно, най-после "облака" се скри и аз отново влязох в стаята. Освен, че абсолютно всеки ме гледаше и съдеше с очи, се чувствах като човек, който му е толкова тясно в това тяло, че иска ново. Беше ми толкова нервно и стана черно...Припаднала съм. Когато си отворих очите, подигравките продължиха:
"Оооо, ама тя е жива!"
Сигурна съм, че всеки би искал да чуе това, когато се събуди от припадък, чувството е....незаменимо! Но някой друг зад мене каза "Жалко". Да, жалко за всички онези хора, които се смееха, а аз се опитвах да ги различа - хора и звуци около мен.
По-късно отново припаднах, някъде по времето когато са ме влачели по стълбите, понеже нашата "100 годишна" лекарка, няма как да се качи до горе. Събудих се от доста силни шамари, не я виня, просто припадък. Класната ми беше до мен, изплашена и разтревожена, а аз унижена и просто уморена от онези лица там горе, които все още продължаваха може би да се смеят и коментират.
Ирония на съдбата или просто случайност, точно тогава майка ми имаше спешна работа и трябваше да замине. Бях сама....но не сама в апартамента , а сама емоционално. Тъгата ми не беше за нещо материално, което се е счупило, а за онова което бяха и за това което ме очакваше. Голямата промяна нямаше търпение да ме обземе и да ме завърти толкова силно и бясно, че аз дори не усетих, кога тази постоянна "психическа въртележка" започна да се върти все по-бързо с всеки изминал ден и час около мен. Усещах капана на всички техни усмивки, на всеки остър поглед.На всяка дума по мой адрес, на всяка мисъл за мен...аз усещах едни ПОСТОЯННИ очи над мен, които непрекъснато ме следяха, неодобряваха, не оценяваха, измъчваха и тъпчеха. Онези очи всеки ден в класа се превърнаха в ад на всекидневието ми.

Позицията на учителите беше доста смела и отчайваща. Те усещат всичко, какво става в един клас, всеки скандал или бой, всяка закачка и смях. Те са хора с широки и големи сърца, толкова много години да приемат такива като нас...и после дори когато ни видят на улицата случайно, те още да ни помнят имената! Позицията им беше такава, че ги изпитваха повече, провокираха ги ,оставаха нарочно след часа да говорят с мен или ме викаха в техният кабинет.
И всеки от класа ми усещаше тази морална подкрепа.
Започнаха да ми казват, че се подмазвам ,че се правя на интересна. Това, че учителите са ме карали да донеса географската карта или ме помолят да взема дневника, защото аз бягам най-бързо от всички, не е дори повод за нещо такова. Всяко внимание към мен влудяваше още повече .

Когато не съм си знаела урока, никога не съм се молила за утре или вдругиден, за втори шанс или "ама мен ме нямаше" Търпях пред дъската и се обвинявах, защо в къщи не са ме научили и на това! Не обичам пазарлъците, дори когато съм на пазара, за да купя нещо да сготвя...не съм го правила! Напротив аз давам...давам всичко от себе си за другите, усмихната и позитивна съм към всичко и …тъжна когато живота си е тръгнал ….напуснал е човеци и животни. Аз давам на всеки един нещо от себе си, защото вярвам, че ако всеки един дава по едно такова "зрънце" ,то ще поникне и никой няма да се мръщи и да седи забит в компютъра за поредната игра. Аз вярвам, че мога да променя хората само с една усмивка, защото споменът за всеки един от нас е ВАЖЕН. Много е важно да избереш ти как ще играеш с другите, как ще се държиш с другите и как ще се отнасят с теб! За отношение не мога да говоря, отдавна изчезна уважението в класа ми към мене. Мисля, че го заместиха със "завист",”непоносимост”, „отмъщение”.Така аз мисля, така аз чувствам, така аз вече живея!
Признавам си ,че никога не съм изпитвала необходимостта да обидя или нараня някой! Никога не съм изпитвала необходимостта толкова много хора да ми помагат. Всичко това ме кара да се чувствам неудобно .Толкова много разговори и забележки и какво ли не - ТО ПАК Е СЪЩОТО! Защо помагат на мен ? Защо ми обясняват, че те са такива ? Защо ме карат да приема всичко и да търпя ? Има ли нещо сбъркано ?
Не,няма ! Терорът в мирно време продължаваше !
То не беше взимане на тетрадки (доста стар номер, за да намекнеш , че харесваш), късане на тетрадки, учебници ,чупене на химикали , особено моите , хвърляне на 4-5 стола едновременно в ъгъла на стаята , защото е много „яко”от звука им , блъскане на чинове, изхвърляне през прозореца…и още и още, остана само… да изхвърлят някой ученик или учител през прозореца , а защо не и мене. Междучасията изкарвах навън с раничката си на гърба . Така се защитавах , с мълчание , доброта , услужливост и предвидливост .
Знаете ли, защо толкова много неща пиша? Защото те определено разбраха, че аз не искам да се занимават с мене, не искам да ми хвърлят закуската , не искам да ме спъват и да ме питат "Ей как си?", не искам да ми дърпат стола докато сядам и всички като побеснели да посиняват от смях. Не искам точно тези хора, да правят тези " шегички или номера " защото, АЗ ИМ НЯМАМ ДОВЕРИЕ ЗА АБСОЛЮТНО НИЩО!
Болезнено е да растеш в такава среда а , който ви казва, че не е...значи лъже! Моите съученици живеят с чувството на ненаказаност и дори и за това не мога да ги виня. ВИНОВНИ СА ВИНАГИ ДРУГИ ХОРА ! Тези , които са посяли и отглеждат плевелите в тях . Тези , които са малодушни . Тези , които живуркат край нас .

Понякога казвам истината, защото това е единственото, което трябва да кажа. Понякога казвам истината, защото имам нужда да я изрека на глас, за да я чуя сама...! А понякога я казвам, защото... дължа поне това!
Аз казвам това, защото знам, че ТРЯБВА и ви моля за промяна. А понякога...ох пронякога, промяната е толкова хубава! Понякога промяната е ...всичко!
Има по нещо животинско във всеки един от нас и може би трябва да се гордеем с това. Животинските инстинкти ни карат да търсим комфорт, топлина и обич. Може да се чувстваме в капан, но като хора можем да намерим начин да се освободим и да чувстваме свободни! Ние се пазим един друг. Ние сме пазачи на собствената си хуманност. И въпреки това, във всички нас има звяр....това, което ни отличава от животните е, че можем да мислим, да чувстваме, да мечтаем и да обичаме.И независимо от всичко...противно на всички инстинкти ...НИЕ СЕ РАЗВИВАМЕ В РАЗЛИЧНИ ПОСОКИ ! НЕ МИСЛЕТЕ , ЧЕ СЪМ СЕ ИЗМОРИЛА ! ПЛЕВЕЛИТЕ МЕ ЗАРЕЖДАТ ЗА УТРЕШНИЯ ДЕН ! И …ДНЕС БЯХ ПО-СИЛНА ОТ ВЧЕРА , А УТРЕ – ПО- СИЛНА ОТ ДНЕС !

От Ани – 10”б”клас

[HATE]

Първо искам да задам три питанки аз;
- на теб ли ти се е случила описаната случка ?
- ти ли си го писала туй нещо ?
- до кого е адресирано ?

----

Това, което си написала е доста силно и доста кофти. Факт е обаче, че такива работи не се случват от вчера. По мое време когато се случваха никой никога никъде не се е сещал да им дава гласност. Сега редовно гледам/слушам по новините, че имало бой, че имало убийства между съученици, че имало побой над учители... пък и тогава хората бяха по-затворени и не вярваха, че някога нещо ще се промени. Уви, наистина не се променяше, защото нещата си продължаваха с всеки изминал ден, докато на този, който те тормози не му писне да се занимава с теб...

Всъщност, защо ти казвам това. Едно време и аз бях "различен". Ходех с тениски на групи, раницата ми беше издраскана с разни имена на групи, слушах доста тежка музика, която масите намираха за, както те я наричат "наркоманска", редовно съм слушал подвиквания от сорта на "ей, наркоман"; "ей, дрога" и купища простотии. Малко или много и мен ме дразнеше, но аз просто си седях и си кротувах, защото тези, които бяха инициатори на цялата тази пумия чисто и просто можеха да те убият от бой и на никой нямаше да му мигне окото. Странно, нали ?

И сега като се замисля, не съм много по-различен от тогава, може би само на години, но явно хората се научиха да приемат, че не всичко, което лети се яде, и че не всичко, което се слуша и е различно от чалгата и хаус шитните е наркоманска музика. Е, може би навремето, ако някои от тези, които ме тормозеха имаха бегли познания по английски щяха да разберат, че музиката, която слушах/всъщност аз и сега си я слушам, но по-рядко / се пееше за силното приятелство, за доброто и лошото, за купища други социални теми, които малко или много са довели до възникването на това течение.

Това, което аз лично мога да ти дам като съвет е да запазиш човека у себе си. Така, както направих аз, пък и не само аз. Запазих човека у себе си и днес след години, макар да помня събитията сякаш бяха се случили вчера, на никой от тях не желая злото. Просто, защото аз съм човек с тази разлика, че аз мога да се погледна в огледалото и да го изрека на глас.

[Оnly]

Аз не го приех за есе , а за лично писмо . Освен открития характер , който дразни съучениците , се намесва и личния здравословен проблем , за който съучениците нямат възпитанието да възприемат .
Ани , запази се такава каквато си , дори и по-късно във времето , ще намериш среда за себе си и ще се чувстваш добре . Не се свивай в себе си .

[жоро66]

Мило Ани, знам колко деликатна и нежна душица си и това което пишеш в писмото си, наистина ме възмущава силно. Ти си нормално, красиво момиче Ани, остави това, което се е случило в шестия месец. Недъгаво е обществото около теб. Болни хора, избиващи комплексите и слабостите си, гаврейки се с различните от масата. Това е най лесно.

Ти - нищо не можеш да промениш. Това са сериозно болни хора. Остави ги на собствената им съвест. Съжалявай ги, защото те милите, идея нямат колко са поразени душите им!


Единственото, което може да направиш е да ги подминаваш с гордо вдигната глава, да раздаваш любов - но с мярка и да обичаш силно и истински, само онези няколко човека, броящи се на пръстите на едната ръка - наречени - Истински приятели. Хората, които не по клаузите на предварително сключен договор, не по някакво задължение или срещу каквато и да било изгода, застават винаги до нас, изслушват ни и ни помагат в подобни моменти.

Заради тях си заслужава да се живее!

[xxxxx]

За съжаление такива неща се случват в почти всеки клас. Просто има група комплексарчета, които имат нужда да се доказват. И понеже са мързеливи, глупави, некадърни, често неособено привлекателни, си намират жертви. Това са обикновено други деца, които не са в състояние или нямат желание да се защитават. Кофтито е, че поради екстровертното си поведение и поради това, че останалите много често се страхуват да изразят позиция, за да не се превърнат самите те в жертва, хулиганчетата успяват да се превърнат в лидери на класа и да диктуват настроенията и поведението в него.

От позицията на повече години обаче, мога да кажа, че всеки си намира майстора. И тези вече пораснали деца или в даден момент се осъзнават и се променят, или се превръщат в пълни аутсайдери.

А това за физическия проблем - малка тайна - на повечето хора им куца нещо, просто обикновено не им личи, когато примерно е твърде високо кръвно за възрастта, камъни в бъбреците или нещо такова

[sweety_L]

Първоначално написано от A_N_I_T_O

Аз вярвам, че мога да променя хората само с една усмивка, защото споменът за всеки един от нас е ВАЖЕН.

И ти го правиш!
Следя присъствието ти във форума отначало и мога само да споделя, че съм възхитена. Съхрани себе си, запази душата си и слушай сърцето си - нека то те води! Повече от явно е, че сега страдаш и ти коства огромни усилия ВСЕКИ ден да се виждащ със СЪЩИТЕ онези хора, които те карат да търсиш себе си и да си задаваш куп въпроси...
Мила, ти наистина си различна и повярвай ми за добро! Просто си надскочила реалността, в която се опитваш да намериш своето място. Ти си по-добра, по-чувствителна, по-истинска, ......... но и по-уязвима.
Убедена съм, че един ден ще се връщаш с усмивка към тези "мрачни" дни. Да, с усмивка, а не с неприязън и болка, защото си достатъчно силна, за да превъзмогнеш всичко и дори да простиш!
Разбирам всяка една дума , написана от теб и съпреживявам историята ти.

[SweetShark]

Абсолютно съм съгласна с Жоро.

Ани, ще ти дам пример с моя по-голям син, дано примерът ти помогне.

В сходна ситуация беше, в тоалетната, докато пикае, го ударили с моп по гърба. И нашия взел, че избягал от час и се прибрал вкъщи. На мен нищо не казва, че има проблем, разбирам на родителска среща...къде всичко започна да се разплита...И мисля, че ръководството на училището постъпи много мъдро, събра родители и ученици на целия клас и ни държа всичките, докато не стана ясна цялата истина. След това гадинките спряха да тормозят сина ми.

Аз лично, ако бях на мястото на майка ти, обаче, щях да те преместя в друго училище, или най-малкото в друг, по-възпитан клас, за 1.5 г. кой знае какво няма да загубиш от това. После няма и да си спомняш как са се казвали тия тъпанари, дето са те тормозили.

Има нещо, което ме притеснява в писмото ти...не споменаваш да имаш приятели/приятелки в класа ти или випуска ти? Освен това, мисля, че във вашето училище има психолог, как така никога не си говорила с нея по проблема с тормоза? (Моята дъщеря завърши 32ро - нали е същото - преди 2.5 години, та затова имам спомени...освен това имате страхотна директорка...)

[Mirami]

Скъпа Ани,
Засегнала си толкова изключително важни теми в писмото си, че не зная откъде да започна. Накрая избрах темата за страха, струва ми се основният проблем в него. Страховете... Откъде идват, на какво се дължат и как можем да се преборим с тях?

На първо място бих искала да ти кажа, че всички хора, още от момента на своето раждане, изпитват страх. Това се дължи на усещането, често неосъзнато, че са сами на този свят. За да избягат от това усещане, хората се стремят да се почувстват част от нещо по-голямо, от някаква връзка, група, приятелство, семейство. Хората ВИНАГИ искат да принадлежат на групата, затова само мисълта, че са по-различни и това може да стане причина, за да не бъдат „приети” от другите, е ужасяваща. Без да го осъзнава, всеки се стреми към групите: семейство, клас, форум, работен колектив, приятели, националност, религия и т.н. Това уеднаквяване се нарича „конформизъм”, ти също се опитваш да бъдеш конформист, макар че често казваш, че си различна, ВСИЧКИ сме така. Всъщност се чувстваш различна от твоя клас, но пак искаш да принадлежиш към него и ако някой днес ти каже, че има начин да бъдеш „приета” от тях, би го направила, дори и това да ти струва собственото обезличаване. Твоите съученици се държат така, защото те самите изпитват страхове и искат да са като другите, конформисти са в случая. Не мисли, че взети един по един са толкова лоши, каквито са, когато се съберат заедно. Може би техният „тартор” (момчето, към което си насочила яростта си) е изключително зло, може дори да не е така (възможно е да се чувства толкова нещастно в семейството си, да се чувства изключено от него), а да се стреми просто да бъде прието по някакъв начин от неговите „приятели”. Ние не можем да знаем причините за държанието му, но едно е важното: че се страхува, дори повече и от теб.

Най-дългият и по всяка вероятност, най-тежкият период, когато страховете ни преследват, са годините на подрастването. Това е естествено и затова имаме нужда точно в тези години да бъдем подкрепяни от семейството, да си намерим група, на която да принадлежим, често това са приятелите ни. Безкрайно уязвими сме в този период. Когато премине, обикновено започваме да разбираме, че не е толкова страшно да бъдем различни (тук отварям една скоба, често в юношеството си мислим, че сме „различни”, виж примера на Хейт. Всъщност ние пак сме намерили някаква група от съмишленици, в случая други, които харесват същата музика и към която сме се присъединили. В стремежа си да се уеднаквим с тази група, можем да изглеждаме много различни в очите на други групи, но тя ни дава достатъчно силно усещане, че сме приети и обичани, за да се изправим срещу правилата на другите).

Всяка група си има своите „правила” на държание и когато решим да сме част от нея, трябва да ги спазваме. По всяка вероятност много от твоите съученици вътрешно в себе си те харесват, но се страхуват да го покажат, за да не бъдат „изключени” от групата (класа ти) и да не станат на свой ред „жертви” на подобно отношение. Явно в твоя клас правилото е да си груб, арогантен, глупав и силен. Смятам, че ти няма да бъдеш приета като „равнопоставена” никога, защото за теб тези условия са неприемливи, не ти принадлежат: ти си чувствителна, умна, състрадателна, обичаща, любопитна и услужлива. Интересна част от писмото ти е тази, в която се опитваш да се „оправдаеш” за услугите, които правиш. Пред нас няма нужда да се оправдаваш, защото правилата на нашата група във форума (неписаните правила) включват услужливостта и желанието да помогнеш. Но при теб съществува някакъв навик, който явно идва от класа ти, да се оправдаваш за добрите неща, които правиш.

Стига вече с теорията, ако се интересуваш от аргумента „страх” можеш да намериш много психолози, които са писали по него. Сега минавам на практиката:

Според мен трябва да покажеш на майка си това твое писмо, без да правиш промени в него. Предполагам, че не знае за всичките тези чувства, които те изпълват. Не зная как тя би реагирала, но лично аз на нейно място бих направила всичко възможно, за да ти сменя класа или училището. Не зная как успяваш да съжителстваш с подобен клас, където „правилата” са нечовешки.

После, бих продължила да чета и да се уча. Ти имаш талант, използвай го. Твоята чувствителност и човещина ще ти помогнат много. Мога само да ти кажа, че си хубав човек и че не трябва да се опитваш да си различна от това, което наистина си. Опознай се възможно най-добре. Не бъди конформист (това ще стане след години, още е рано, но нека си остане като твой обектив да си „различна”, това е най-хубавото в хората, различието).

Говори с приятелите си, разкажи им какво става с теб. Ние също сме твои приятели. Имаш нужда от подкрепа и не се страхувай да я потърсиш. Много ме впечатли твоята сила, не е лесно да вземеш решение и да говориш пред толкова много хора за себе си, явно инстинктивно си усетила, че можеш да го направиш тук. Което за мен лично (а предполагам и за другите) е радостно.

Поддържай все така добри отношения с учителите, не се страхувай от това, дори и класа ти да не го одобрява. Ако решиш, обърни се и към психоложката, както те съветва Шаркчето, най-малкото ще се срещнеш с тази необятна и интересна материя като психологията.

Надявам се да се намери едно добро решение за теб, но при всички положения НЕ СЕ ОТЧАЙВАЙ. Тези неща на всички са се случвали в по-голяма или в по-малка степен, но преминават. Болката ти ще отмине и ще те направи силна. Това не значи да се отказваш да търсиш решение, напротив. Търси го, ще го намериш.

Прегръщам те силно!

[A_N_I_T_O]

Първоначално написано от HATE

Първо искам да задам три питанки аз;
- на теб ли ти се е случила описаната случка ?
- ти ли си го писала туй нещо ?
- до кого е адресирано ?

----

1) Да, на мен...
2) Да, исках да опиша какво чувствам и просто душата ми не спираше да ми "диктува" а пръстите после ме боляха два дена

3) Обърнах се на педагожки, директори....Има го публикувано в 24 часа, молбата ми беше ПИСМОТО да е публикувано, а не да ме изкарват луда и, че аз незнам какво искам....нали не съм искала внимание от класа, а се хвърлям в пресата. Идваха журналисти, то не бяха камери буквално в носа ми!


Наистина благодаря на всеки един, че е прочел всичко от мен....и съветите Ви, ме накара просто малко се насълзих
Благодавя Ви, че вярвате в мен, точно от това имам нужда....малко вяра!

[A_N_I_T_O]

Благодаря много за всичко, което прочетох,strangenick2 !


Сега се сещам, че бях написала нещо, в часа по психология и го прочетох пред целия клас, беше и директора там....

Роб!

Помисли си какво ли би представлявал животът ти, ако бяше роб. Във всеки момент ще ви казват какво можеш да правиш и какво не. Не ти се позволява да имате желания, мечти и стремежи към успех и щастие- вашия „господар” ти забранява всичко това! Ако се опиташ да предложиш да направиш нещо, което би ти донесло удовлетворение, получваш груб словесен бой, казва ти, че не си достатъчно послушен, че не заслужавате нищо и че трябва да бъдете благодарни, че се намирате там, където сте в момента!
След известно време ти наистина спираш да мечтаеш и да копнееш и приемаш съдбата си и никога да не си свободен!
Това е едно наистина ужасно бъдеще, нали?
Тогава представи си, че господарят ти когото туко-що описах се нарича СТРАХ, онази твоя вътрешна сила, която не ти позволява да поемеш рискове, да правиш промени и изобщо да живееш като онази велика личност, която си ТИ всъщност! Можеш ли да разбереш как точно страха ти те държи под контрол? Как успява да те накара да се откажеш от мечтите си? С какво толкова те заплашва, че ти не смееш да мръднеш , където си в момента.
Никой не би търпял да бъде поробен от друго човешко същество и въпреки това ние толерираме присъствието на страха в живота си! Той не ни позволява да станем такива, каквито винаги сме искали, да правим онова за което винаги сме мечтали, да обичаме така...както винаги сме си представяли. ТОЙ ТИ ОТНЕМА СВОБОДАТА!!!