[emiko]

А КАЗВАТ...

Зачена ме нечакано през зимата
от някаква случайна пеперуда.
Измисли всичко - пръстите ми, името,
смеха ми - до последната му лудост.

Подготви всичко - нощите, чаршафа
и бъдещата песен на щурците.
Отвори ми специално място в шкафа
за дрехите, бельото и мечтите.

Колоса ми небето и ми даде
на воля да го шаря със светкавици.
Заши звездите здраво, да не падат
през дупките от старите ми навици.

Проходих малка, стискаща ръцете ти,
в които се научих да съм важна.
Родих се в теб. А казват, че мъжете
по принцип не умеели да раждат...

Елица Мавродинова

[emiko]

Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори.
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са,
подобно тази среща в леса...

Валери Петров

[универсален]

Голота

Разсъбличам те мислено,
животът създаде те.

Две капки дъждовност,
по два гълъба пратени.

Разпиляни нюанси
на скрита душевност.

Прескачам ги, ненаранявайки.

А те като нечии гълъби,
литват нежно.

Две капки тревога
затворени в чаша,
завихрят тайфуна,
нашепвайки ясно
име на чудо,
втъкано в живота.

Усмивката искам?!

Останах без отговор..


Разсъбличам се мислено,
останах без дрехи.

Само две топли сърца,
на две бели птици..
гълъби,
сгушени на раменете ми.

[emiko]

Унислав, много добро!




Родена съм от обич да летя,
да са ми чужди злоба и омраза.
Душата ми - градина със цветя.
Сърцето ми - на любовта оазис.

Но напоследък трудно се лети.
Да полетиш е чиста проба лудост,
че всичко се отмерва във пари,
и ценност са безочие и грубост.

Живея във настръхнал вълчи свят
и всяка сутрин слагам вълча кожа,
излизам вън във сивия си град,
а сивото ме взема за заложник.

Но пеперудената ми душа
отвътре блъска яростно с юмруци,
а съвестта крещи: Лъжа! Лъжа!
Знам, лудост е да се затвори птица.

Красимира Михайлова

[Decu]

Приказка за надеждата

Веднъж, съвсем случайно - там, на плажа -
дочух далечен глас – изнемощял:
- Ела, момиче, нека ти разкажа
... какъв съм бил, защо съм остарял.

Аз бях корсар, с пиратски кораб плавах,
кръстосвах океаните, моретата,
с жени безброй безумно забавлявах се,
безчет мъже провисвах по въжетата.

И нищо ценно, свято не признавах,
в мен милост нямаше, ни съвест, нито чувство,
единствено аз плячката прославях,
убийството бе моето изкуство.

Бях демон със ръце окървавени
и призрак, преоблечен в мъжко тяло,
страх, скръб, сълзи оставаха след мене
и не едно сърце осиротяло.

Тогава случи се – то беше неизбежно-
тя, знай, съдбата е като монета-
се влюбих лудо, диво, безметежно,
животът бе подготвил ми вендета.

Далечен пристан – спирка за отмора,
жадувана от всички ни почивка -
и зърнах я посред тълпа от хора,
блестеше ярко нейната усмивка.

На следващия ден с тъга отплавах,
ала за нея да се върна обещах,
сърцето си на пристана оставих
и как се случи всичко – не разбрах.

Забравил бях жестокостта, бдителността,
душата ми витаеше в мечтите,
изгубил бях съвсем реалността,
усетих как солени са сълзите.

А на пиратите до мен това им трябваше –
върху ми се нахвърлиха без милост,
тез морски вълци слабост не прощаваха –
от кораба свалиха ме насила.

Завърнах се на пристана – за нея,
разпитвах, бродех от зори до здрач,
очаквах я във нощите на кея,
на времето превърнах се в пазач.

И още чакам – взирам се в морето,
изпращам залези и изгреви безбрежни,
косите бели станаха, ала сърцето
се съхрани от зрънцето надежда.

.................................................. .......

Сега, когато се почувствам слаба,
във пясъчното минало се вглеждам,
кураж и сили винаги ми дава
от стареца и зрънцето надежда...


Люба Георева

[emiko]

Автор: osi4kata

Ще рухне скоро
старият бардак.
Мирише на барут
и
на босилек.
На кръв мирише.
Иде буря пак.
И сводниците вече
са безсилни.
И забелязва се разкол
във клира на
най-скъпите мастии.
Не ги посрещат
с хляб и сол
и никой не желае
с тях да вие.
Содом.
Гомор.
И Битие.
Тресе се улицата
на бардака..
Гледай напред.
Назад - недей!
Барут.
Босилек.
Това ни чака.

[mirella_79]

Захласнату

Ина такава съм са размичтала,
ублегната ду нас на старата върба,
де тойту ими със пирон съм издълбала,
плюс мойту...Е равну туй на либуфта.

На аритметиката ко ли й разбирам,
ни зная дажи колкуй две плюс две,
убаче гату лубуфта да ма путпира,
тува ни ма изпритиснява вуубще.

Ни ша квадратен корен да ти вада,
ни ф дроби шти зацепа целити числа.
Тя либуфта е чиста-проста кат ливада,
със цъфнали извътре тук-таме цвитя.

Събирам та, ни мога та измъквам,
ниту със минус, ниту със ръжен,
ут тойзи огин, дету ми гу стъкна,
ачи звезди да ми са мяркат пусред ден.

Ъх, за ко ни бяф пуне кат самодива,
чи с фуста бяла да ти ръгна у съня..
Пък ази съм устатна и ни ми утива,
кат зина мязам сущу на ина ламя.

Ни знам напрау вечи ко да прая
и кък да млъкна, да ни та гълча.
Да зема с билки ли да та умая,
ма кък са сгъва билки да бере ламя!?

И нА сида и съм са размичтала,
биля пирона ми ут писани са изтъпи...
Наместу билки пак куприва съм набрала,
ку ми са мерниш, малеей, ш’видиш ти!

от FB

[not_sweety]

Не ме обичай с думи, а с очи,
с върха на малкото си пръстче.
Без ласка - стаята така горчи,
а утрото край мен тъга разпръсква.

По навик никога не ме обичай!
За всеки жест не искам да те моля!
Дори Луната като стане безразлична
посреща я прозореца затворен.

По подразбиране не ме обичай също
и сигурност не искам да усещам!
Знай, винаги при теб ще се завръщам,
ако душата ти на прага ме посреща!

Не ме обичай скрито, а стани!
Ела без свян и ме целувай лудо!
Накарай даже гордите звезди
да ми завидят за това, че в мен си влюбен.

Марияна

[резервна модераторка]

Първоначално написано от not_sweety

Марияна

А, Суити, тва наща Мариянка Бомби ли го е съчинила?

[not_sweety]

Така е празно... Липсва ми гласът ти.
Не се научих как се спи без теб.
Сънят ми е объркан и безпътен.
И пълен до небето с ветрове...

Мълчи ли ти се...И на мене също...
Не искам да говоря с никой друг.
Днес само тишината ме прегръща
и трие безпощадно всеки звук.

Какво си ми...Любов-безсъние,
любов на срички, обич до без дъх...
Най-трудното ми утро за разсъмване...
Най-неизминатият дълъг път...

И ми е празно...много ми е празно...
Измислям си, че си говоря с теб.

А името ти (как е кратко само)
ми е заело цялото сърце.

caribiana