#1521
|
||||
|
||||
Ако знаеше как без дъх се ослушвам –
През целия град, заледен и пустинен, През кости-антени и пранета опушени, През хъркащи спални и екрани изстинали, През човека до мене, През нощната яма – За да чуя – с кожата си – твоето сърцебиене, За да усетя – сляпа – съня ти, в който ме няма... Ако знаеше как душата ми тихичко вие Сред безлунната пустош на стаята, Ако знаеше... Боя се, че знаеш Станка Пенчева
__________________
И бронята си ще сваля. Тежи ми. Какво че рани-рози ще цъфтят по бледата ми кожа. Помогни ми. Пусни ме днес на риск във своя свят. |
#1522
|
||||
|
||||
Безсънна съм. Защото, знаеш ли, без теб леглото ми е толкова огромно... Възглавницата тъжно си мълчи. Чаршафите са сънени и голи. Не ми достигат двете ти ръце, които да ме скрият в топлината си. Часовникът отсреща си преде една безкрайност от минути в мрака. И аз се мъча някак да заспя, но устните ти ме побъркват. А ги няма. Една ужасно шумна тишина, безкрайна, синя, тежка и голяма превзема тялото ми. Вместо теб. И вместо тебе дълго ме целува. Докосва нежно голите ми рамене и много влюбено по тях танцуват два лунни лъча. Нежни светлинки. Чертаят тънки ивички надолу... И, знаеш ли, ужасно ми се спи. Обаче ето - аз без теб не мога... от нета
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога. |
#1523
|
||||
|
||||
Аз знам...
Аз знам, че ветровете ще отвеят на спомена посланията късни. Послания, като деца невръстни... Когато аз заплача, те ще пеят. Не ми пиши! Не падай на колене! И нека да те помня само прав. Не ми пиши! Душата ми не стене. а само тихичко се просълзява. Не ми пиши! Писмо не чакам аз. нали ти казах всичко на раздяла. И моста - че е сринат между нас. И любовта - че вече е умряла! Не ми пиши! Недей да губиш свяст! Раздялата е стъпила във власт... iskrica_nadejda (от Хулите)
__________________
И бронята си ще сваля. Тежи ми. Какво че рани-рози ще цъфтят по бледата ми кожа. Помогни ми. Пусни ме днес на риск във своя свят. |
#1524
|
||||
|
||||
Признание
Обичам те, обичам те докрая на тази дума и на този свят. Тъй някога един човек незнаен изваял върху проста глина цвят. Тъй някога едно дърво запяло събудено от мъжката ръка - та чак до днес душите ни да гали и векове да бъде все така. Тъй някога една икона стара прогледнала със виждащи очи. Била жена изписана в олтара със обич, дето и сега личи. Тъй някога, когато мост заправил любимата си майсторът вградил та дарбата си вечно да остави на хората, разлюбван или мил. Така и аз. Кръвта, която нося от своите далечни прадеди дълбае във сърцето ми въпроси, ранява мозъка ми със следи. Научих много. Много болки зная. Но моя корен жилав е такъв: обичам те, обичам те до края на тази дума. И на свойта кръв. Драгомир Шопов
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога. |
#1525
|
||||
|
||||
|
#1526
|
||||
|
||||
Зова смъртта. На този свят съм сит:
достойнства — родено лицемерие, нищожества, придаващи си вид, и гаврата с човешкото доверие и с чест удостоени подлеци, и с девственост търгуваща нечестност, и силата в ръцете на скопци, и съвършенство в мрак и неизвестност, и с вид на вещ, на сведущ глупостта, и в глупост обвинена прямотата, и творчеството с вързана уста, и истината в служба на лъжата. Отдавна бих напуснал тази кал, но, друже мой, за тебе ми е жал. Шекспир, 66-ти сонет
__________________
И бронята си ще сваля. Тежи ми. Какво че рани-рози ще цъфтят по бледата ми кожа. Помогни ми. Пусни ме днес на риск във своя свят. |
#1527
|
||||
|
||||
`Сичко старо като света... не започвало от назе. А как продължава нататък сонета, знаеш ли?
__________________
Песен За Животните |
#1528
|
||||
|
||||
Ами... продължава със 67- ми сонет. (смея се)
Всички хвалят превода на Валери Петров. Но на мен, лично, ми харесва повече този превод на сонета. На точно този сонет. На Владимир Свинтила е- от Читанка-та. ('щото за книжката искат 30 лева)
__________________
И бронята си ще сваля. Тежи ми. Какво че рани-рози ще цъфтят по бледата ми кожа. Помогни ми. Пусни ме днес на риск във своя свят. |
#1529
|
||||
|
||||
Преди да притъмнея от обида.
Преди да озверееш от безсилие. Събирам честност - за да си отида. И конят ми нетърпеливо цвили. Познава ме - предвкусва свободата. (И самотата - те си ходят редом.) И само чака жеста на ръката ми. Но тази нощ ръката ми е гребен. Разресвам ти разчорлените облаци - надвесените над телата мисли. А всъщност ги разрошвам още повече - до питанка, до отговор, до писък. Докато още светя от доверие, докато още ме четеш със пръсти - ще си отида, за да се намеря във болката от твоето отсъствие. И ще живееш - докато съм жива. И след това, по-дълго и от песен. Защото ще отсъстваш тъй красиво, че просто няма кой да те измести. Камелия Кондова
__________________
И бронята си ще сваля. Тежи ми. Какво че рани-рози ще цъфтят по бледата ми кожа. Помогни ми. Пусни ме днес на риск във своя свят. |
#1530
|
||||
|
||||
И аз
И аз съм от ония шантавите, които са "навънка" по погрешка. Във лудницата свършиха пижамите и ни разпуснаха...(това беше смешка) И аз, вместо да стискам хляба в една ръка, а в друга ножа, поддавам се на тиха слабост и драскам стихчета. До невъзможност. Нормалните? Какво, какво за тях? И сънищата им дори са скучни. Един-единствен път нормална бях, дано повторно да не ми се случи. Румяна Симова http://www.sharebg.org/view/2744-I_az_I_az.html п.с. Чак сега видях това: Преди време авторката пишеше малко и тук. Много е красива.
__________________
Песен За Животните Последно редактирано от Мария Василева : 26th June 2011 на 09:41 |
|
|