#1291
|
||||
|
||||
Търся те...
Търся те, отчаяно те търся - без да спра Цял живот се мъча аз да те намеря И ще продължавам докато умра - така желая те, че целия треперя... Нощем... ах, нощем аз те чувам как крещиш на моята душа във коридорите безкрайни Неистово се носиш и фучиш - разтърсващ плач на вятъра, изпълнен с тайни... Понякога те виждам – ти си светлина - сияние, блуждаещо във мрака Безмилостно красива, прелестна жена, която със протегнати ръце ме чака... Уви, изплъзваш се, отново си отиваш – там... Оставяш ме във плен на твоята усмивка Внезапно осъзнавам, че съм сам и продължавам да те търся – без почивка... Марио Кроненберг
__________________
Знаеш ли?..........Харесва ми да чувам гласът ти рано сутрин, денят ми после е невероятно хубав............... |
#1292
|
||||
|
||||
...И пак вървя сред хорските очи.
И пак ги питам с обичта си плаха: кои от вас ме гледат с пламък чист, ...кои от вас любов ми обещаха? Те всичките усмихват се към мен. Те всичките любов ми обещават. Но се загубват във дъжда студен и както обещават, отминават... Очи различни със скръб и смях, със нежна болка и глас студен. очи безбройни,но между тях до днес не срещнах очи за мен. Вървят очите. И цялата земя със влюбените погледи ме гледа. И нищо че отново съм сама, аз все пак ги изпращам с вик последен: Напразно отминавате сега! Напразно вий не спирате до мене! Не ,аз не съм родена за тъга! За щастие и обич съм родена! Очи различни със скръб и смях, със нежна болка и глас студен. Очи безбройни ,а между тях аз зная греят и две за мен. Дамян Дамянов
__________________
say she wish she could cut my dick off and take it with her |
#1293
|
||||
|
||||
Душата си поднесох чисто бяла,
разлистих я за теб и любовта, оставих те да пишеш върху нея и ред по ред изписа я така. Изписа ти възторга, радостта си, страданието, жаждата, страстта, изписа на сърцето си терзанието, че трудно се доказва верността. Тъй дълго писа, къса даже листи, защо не си помисли, че боли? Захвърлена накрая я остави, но ред един от нея не изтри. И въпреки, че тъй е изтерзана, издраскана, накъсана дори, ти виж я как отново е готова, вълшебство от любов да сътвори! Ето я, простила, чисто бяла, усмихва ти се с моите очи, закърпила любовните си рани, по-влюбена от всякога блести! И... блясъкът пак появи се в очите, усмивката грейна... изпрати нощта! И пак пеперуда в душата роди се, запърха със нежни и цветни крилца! Любов се промъкна във тъмните сенки, сърцето потрепна... роди се мечта... В ума завъртяха се влюбени сценки и роза разцъфна във малка ръка... Усещах, как леко израстват крилата и как ме даряват с простор, свобода. Как тръгна завинаги от окото сълзата, търкулна се леко, не остави следа... Видях със очите си пак светлината, краката ме водеха към заветната цел. Устремена напред аз посрещах зората, дори и не питах кой дал и кой взел... Докосвах се пак до любов и треперех, от болка, от трепет, от чувство и зов. Аз сигурност в този живот не намерих, това що открих... беше силна любов. От тези, които се сливат с душата... От тези, които горят те... до гроб... Които са вечни, но... плащаш цената и ставаш им верен до сетен дъх, роб. Не се и научих... да любя спокойно... Раздавах се цела,горях и мечтах. Каквото ми даваха, връщах им двойно, за любовта се раздавах, за нея живях. Назад и не гледах, кой взел е, честито! С любов и със вяра вървях все напред. С душата обичах и със сърцето открито. Орисия ли беше или предречен късмет? И ето сега... в корема пак пеперуди, запърхаха весели със прекрасни крилца. Любов ги погали... литнаха като луди, и заляха със щастие мойта душа.. от нета
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога. |
#1294
|
||||
|
||||
Голямата любов се умори
на мене всеки път да ми се случва. Изпепелих невинните звезди. Овъглих се - а нищо не научих... Като превръщах спалнята в олтар - молитвите взривяваха небето. Но утрото се давеше във кал - изтекла през очите на прането. И този мъж е господ. До мига, във който безпощадно се разминем във два квадратни метра тишина, продънени от бившото му име. Ще ме прекрачи с името си той, изтръгнато от грешната ми пазва. Ала от мен - до първия завой ще е забравил даже как се казва... Защото в друга,чужда тишина със други имена ще го наричат... След него ще съм толкова сама, че себе си ще почна да обичам Камелия Кондова
__________________
И бронята си ще сваля. Тежи ми. Какво че рани-рози ще цъфтят по бледата ми кожа. Помогни ми. Пусни ме днес на риск във своя свят. |
#1295
|
||||
|
||||
Не търся нищо!
Не искам никой... само теб! В тъмното се взирам, за да те видя... търся те в празното легло! Копнея за твоите устни ... да ме целуват и ръцете ти ... да ме докосват. Усещам аромата на твоето тяло как се слива с моя аромат. Прехапвам усните до кръв с надежда да ме целунеш поне веднъж. Знам, сега е невъзможно... но остави ме да мечтая. Не казвам думи, нито мисли и копнежи, а само виждам погледът ти върху мен. Достатъчно ми е да знаеш! Ще чакам този ден... Не търся нищо! Не искам никой, а само теб!
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога. |
#1296
|
||||
|
||||
По улиците има хора,
но това не са хората от вкъщи. Зимите са студени и снежни, но не като вкъщи. Продавачките са намусени и груби, но не като тези вкъщи. Децата играят по тротоарите, но не на игрите, на които играех вкъщи. Тук е хубаво, но... не като вкъщи... (коментар на "Облаче ле бяло" в Youtube) |
#1297
|
||||
|
||||
Представяш ли...
Представяш ли си къщичка в гората, снежното калпаче на комина. Партината, която скрита чака стъпките ти тихо да преминат. Представяш ли си жарката камина и липсата на шумните площади, тишината с белота на зима, похлупила поляни и ливади. Представяш ли си бреговете морски на атоли някъде незнайни. Птичи клюки, а не хорски, пазещи човешките ни тайни. Представяш ли си и любов гореща с устни и целувки всеотдайни, трепета при първата ни среща, погледите палещо - омайни. Представяш ли си утрешните дни, днешният го остави в забрава... Зная, не е време за мечти, но без тях, какво ли ни остава? НАЙДЕН НАЙДЕНОВ
__________________
Искреността е най- малкото, което дължиш на един човек, ако държиш на него. И всичко, понякога. |
#1298
|
||||
|
||||
Магьосница
(не знам автора) Тя за срещата беше подготвена, от хиляда години я чакаше. Смъртоносен прах скрила под ноктите ...и с отрова посипала пахтите. За колан змия отровна препасала, за пантофки два въглена сложила, три кинжала заплела в косата си, а пък в пазвата пъхнала ножа. Хляб с татул рано беше замесила, бе принесла и жертва на дракона, черно биле над порти провесила - вече може да срещне юнака. Но когато зададе се с коня си, свяст загубила, падна на прага. Провали се заветният промисъл - ни се брани, ни може да бяга. На ръце я понесе към къщата, укротена, неволно щастлива. Покорена на древно могъщество, прероди се, прекрасна и жива
__________________
say she wish she could cut my dick off and take it with her |
#1299
|
||||
|
||||
Шандор Петьофи
превод: Атанас Далчев ...По-смешно от човека няма - така надменността му е голяма! Той хули със уста света жестоко, а нос е вирнал толкова високо, че да оре небето май жадува. Човеко горд, с какво се ти надуваш?! От мигането на окото по-кратък ти е, драги мой, живота. На люлките си пелените хванал с едната си рака, а с другата савана, като насъне дните си минуваш. Човеко горд, с какво се ти надуваш?! През този миг какво ти можеш стори? Да покоряваш с меч земи и хора? Страхливецът се само покорява, а мигар над страхливци власт е слава? От нея трябва ти да се срамуваш. Човеко горд, с какво се ти надуваш? И ако, да речем, спечелиш име, то ще изчезне с теб неудържимо или до гроба с близки и познати подобно вярно псе ще те изпрати и там ще пукне като погладува. Човеко горд, с какво се ти надуваш? Кому ще завещаеш свойта слава? Народът ти - той вечен не остава. Страната му - тя също ще умре, море била, ще стане пак море. Дори Земята няма да векува. Човеко горд, с какво се ти надуваш |
#1300
|
||||
|
||||
Ехото на любовта
Разделям себе си от теб и се превръщам във мълчание, ... но ти усещаш всеки трепет, и няма нужда от старание. И няма нужда от сълзите ни, и от надежди няма нужда, онази болка във очите ни предрича - утре ще съм чужда. Но днес е още твърде рано, и има още миг за нас, на хризантеми ми ухае от спомена за твоя глас. Предричам мигове на слабост, заричам се да си простя - виновна ще е мойта младост и ехото на любовта... Яна Вълчева |
|
|