[rokoko]

харесват ми всичките дето сте постнали след моят,

[Beautiful_]

Есен
Христо Смирненски
– Кой из тихата алея

клони свиснали полюшна?

Кой злато-листа отвея

и полекичка зашушна

сънна погребална песен

за угаснали мечти?

– Вечноплачущата Есен

из алеите лети.



– Кой притиска с ледни пръсти

дъх, сърце и стон в гърди?

Кой с тъги и скръб задръсти

извора на светли дни?

Кой през облаци надвесен

пак прокобва рой тегла?

– Тъжна бледолика Есен

трепка с тъмни си крила.



– Кой, девойко, с горест знойна

смръзнало сърце залива?

Кой тъй тайно и спокойно

радостите ми приспива?

Кой чертае в пътя тесен

кръст със кратък чер надслов?

– Тя – пристъпващата Есен

на светата ни любов!

[Beautiful_]

Зимни вечери
Христо Смирненски
Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът;

тъпо стъпките отекват надалече

и в тъмата се топят.



Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка

с жълти стъклени очи,

оскрежената топола — призрак сякаш —

в сивата мъгла стърчи.



Странни струни са изопнатите жици,

посребрени с тънък пух,

и снегът, поръсен с бисерни искрици,

хрупка с вопъл зъл и глух.



А в мъглата — през безплътните и мрежи

мълком гаснеща от скръб,

младата луна незнаен път бележи

с тънкия си огнен сърп.



*



Вървя край смълчаните хижи,

в море непрогледна мъгла,

и вечната бедност и грижа

ме гледат през мътни стъкла.



В стъклата с десница незрима,

под ледния дъх на нощта,

чертала е бялата зима

неземни сребристи цветя.



Но ето къщурка позната;

в прозореца детска глава;

и грубо гърмят в тишината

пияни хрипливи слова.



Завърнал се в къщи — безхлебен,

пиян пак — бащата ругай:

и своя живот непотребен,

и своята мъка без край.



Завесата мръсна, продрана,

и едър мъглив силует

размахва ръцете в закана,

от помисли странни обзет.



Децата пищят и се молят,

а вънка, привела глава,

сред своята скръб и неволя

жена проридава едва.



*



Сякаш плачът и дочули са,

сякаш са ехо в снега —

звъннаха в сънната улица

песни на скрита тъга.



Трепка цигулка разплакана,

сепна тя зимния сън,

мигом след нея, нечакано,

хукнаха звън подир звън.



Пак ли са старите цигани?

Пак ли по тъмно коват?

Чукове, сръчно издигнати —

сръчно въртят се, гърмят.



Трепна в бараката сгушена

пламък разкъсан и блед;

а от стрехата опушена

спускат се змийки от лед.



Пламва стомана елмазена,

вие се, съска, пълзи —

с тежките чукове смазани,

пръска тя златни сълзи.



Синкави, жълти и алени

снопчета пламък трептят,

в огнен отблясък запалени,

черни ковачи коват.



*



А навън мъглата гъста тегне,

влачи своя плащ злокобно сив,

и всуе се мъчи да пробегне

остър писък на локомотив.



Мяркат се незнайни силуети,

идат странни — странни гинат пак:

електричен наниз морно свети,

през завесите от черен мрак.



И в мъглата жълтопепелява,

в нейното зловещо празненство,

броди тежко, неспокойно плава

някакво задгробно същество.



Той е — слепия старик се връща,

с него натоварено дете,

потопени в хаоса намръщен,

бавно, бавно се разтапят те.



Братя мои, бедни мои братя —

пленници на орис вечна, зла —

ледно тегне и души мъглата, —

на живота сивата мъгла.



Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.

Полунощ ли е пак?

В уморения мрак

като копия златни пламтят светлини

и се губят по белия сняг.



Струят се без ред бледожълти петна

от прозореца в скреж,

и — разкъсващ, зловещ —

през стъклата процежда се плач на жена,

и горят и трептят свещ до свещ.



*



Сред стаята ковчег положен,

в ковчега — моминско лице,

и жълти старчески ръце

у дъсченото черно ложе.



Проточено ридай старуха,

нарежда горестни слова,

в миг потреперва и едва

сподавя кашлицата суха.



Неясно по-стените голи —

пробягват сенките завчас;

пред мъничък иконостас

детенце дрипаво се моли.



В прозореца свещите бледни

целуват ледени цветя,

и, в свойта кратка красота,

цветята се топят безследно...



*



И пак край смълчаните хижи

вървя в бледосиня мъгла

и вечната бедност и грижа

ме гледат през мътни стъкла.



Като че злорадствени песни

напяват незнайни беди,

и трепнат, угаснат и блеснат

над затвора двете звезди.



А спрели за миг до фенеря,

чувалчета снели от гръб,

стоят две деца и треперят

и дреме в очите им скръб.



И сякаш потрошена слюда,

снежинки край тях се въртят;

и в някаква смътна почуда

децата с очи ги ловят.



А бликат снежинки сребристи,

прелитат, блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

и в локвите стават на кал.

[rokoko]

Бютииии, мацкооуууууу, ко напраи, тва ще го чета два дена, сиреч след като предам проекта,
ай нещо скромно отмен
не е от най-хубавите ми, ама го бива
Онзи миг

Погледнах те в очите онзи миг,
погледнах те - душата ти видях,
не чу и моят, таен вик,
на влюбено туптящо сърце.

Ти галеше ме с поглед онзи миг,
ти докосна ме с копринената си душа,
до днес не чу потайния ми вик,
по теб и днес е лудо моето сърце!

Обикнах те, тогава, още в онзи миг,
и мечтае кожата ми да я погалиш,
но ти не чуваш на влюбена потаен вик,
и не посмя със огъня си да ме галиш!!

[simone]

Това го копи-пействам от едно място, много е лигаво, но

Слагаш плюшена пижама,
Ала Сънчо пак го няма.
Пак в леглото се въртиш,
И овчиците броиш.
Ех сега ако те гушна,
Цяла нощ не ще те пусна!
Малко, сладичко мишле,
Спи спокойно! Гушкам те!

[Aleks_Sweet]

Да,но е и много сладко
Откъде го взе?

[A_N_I_T_O]

БЛАГОДАРЯ ТИ, МАМО

Не зная, мамо как да ти благодаря,
за обичта ти силна и голяма!
Дори Земята да ти подаря
не стига за това, което ти си дала!

Сама с живота си се борила
и никога не си се ти предавала
и всичко ти за нас си сторила,
за нас ти винаги си се раздавала!

Благодаря ти, мамо от сърце,
за обичта към нас неизмерима!
И моля Бога, мила майчице
да бъдеш винаги щастлива!

На твоята обич равна няма!
Не мога с нищо аз да я сравня!
За туй аз ще ти кажа само,
че ти си мамо ИСТИНСКА ЖЕНА!

[A_N_I_T_O]

РАЗГОВАРЯМ С ТИШИНАТА

Твойта снимка държа във ръката,
намокрена от моите сълзи
и често питам тишината,
кога ще се завърнеш ти!

Но тя мълчи, не отговаря
и само снимката ми се усмихва.
С мен само самотата разговаря,
дори и вятърът навън притихва.

Натежали от сълзи очите
и тази нощ самотно се затварят
и полетели някъде далеч мечтите,
в съня със тебе разговарят!

[A_N_I_T_O]

Уфф последно!




Нежен... Груб...


Затвори очи... не ме прекъсвай, замълчи.
Сърцето ти бие лудо, дали ще издържи?
Ледът в теб след малко ще бъде разтопен.
Стига само да плъзнеш ръцете си по мен...

Искам те нежен... знаеш как да го направиш.
Дрехите ми? - сам реши дали ще ги оставиш.
С пръсти бавно напиши името си на гърба ми
и желанията ти ще се промъкнат във ума ми.

Не затваряй прозореца, искам да слушам пороя.
Той няма да ни пречи - тази нощ съм само твоя.
Спусни надолу бааавно по врата ми жадни устни,
после дай да ги опитам, сигурна съм, че са вкусни.

Искам да си груб... знаеш как да го направиш.
Леглото ми? - за него можеш да забравиш.
Стаята огледай, вкарай малко въображение,
май започвам да усещам леко напрежение.

Не затварай очи, погледът ти не ме смущава.
Разстоянието между устните ни се скъсява...
В ухото ми пусни... шепа неприлични думи.
Виж какво става щом те запалят кръвта ми.

Прави каквото искаш... прекъсни ме, не мълчи.
Сърцето ми бие лудо, дали ще издържи?
Енергията ти привършва - тялото ми я източва.
Мислиш, че сме в края? Не, нощта едва започва!

[Dasy]

Птици на разсъмване - Евтим Евтимов

Един молитвено - любовен вик
отвъд реката тъмна се обади.
Един недосънуван още миг
сънуваха зелените ливади.

Излизаха от мрака две по две,
криле допрели,непознати птици.
Докосваха се с неми гласове
като дошли от приказките жрици.

Какво си казваха отвъд брега,
отвъд безсъницата непозната?
Да бяха ни повикали сега -
душите си да сложим под крилата.

Забравили какво е грях и страх,
превърнали се бяха в звук и слово.
Като насън - помамени от тях,
потърсихме ръцете си отново.